Направи няколко крачки към масата и обърна книгата в кожена подвързия към мен. На тъмночервената корица пишеше
– В тази книга Юстиниан и Теодора се възхваляват до небесата – продължи Адем, поклащайки я в дланта си като на кантар, сякаш претегляше стойността й. – Безспирни са похвалите му и към императора, и към императрицата.
Извади и втората книга.
– Но в това произведение всичко е различно, и това си личи още от самото й заглавие – „Тайната история на Византия“. Тук Прокопий ги развенчава, докъдето може, и представя Теодора като похотлива развратница, магьосница и опасна жена, а императора като кървав убиец, превърнал се в играчка в нейните ръце. Разбира се, тази книга е писана и разпространявана тайно.
Адем Йездан продължаваше да ме смайва с историческите си познания, но трябва да си призная, че тези твърдения на Прокопий много повече ме заинтригуваха.
– Добре, а тези неща били ли са истина?
– Бога ми, господин главен инспектор, това е малко несигурно. Както Юстиниан, така и Теодора са били хора, издигнали се от народа. Вероятно поради това константинополските аристократи никак не са ги харесвали. А Прокопий е бил учен и просветен човек, интелектуалец на времето си, който се е чувствал по-близо до аристокрацията. Вероятно точно затова и той не по-малко се е отвращавал от императора и императрицата, дошли от низините. И затова е било така настървено и перото му към тях. От друга страна, както казват, няма дим без огън. Но каквото и да е било, неоспорима истина е, че Теодора е била изключително храбра, решителна и безмилостна императрица.
Седна на масивния фотьойл до масата, без да пуска книгите от ръцете си.
– Чували ли сте за въстанието Ника?
И тъй като никой не се обади, отвори едната от книгите – неподвързаната, и разлисти страниците й.
– Всъщност именно това въстание прави от Юстиниан истински император, както се казва – всичко е добре, когато свършва добре. И нещо още по-важно – тогава се утвърждава като императрица и една покварена и разпусната жена, дошла от улицата. – И понеже не успя да намери нужната му страница, отново впери погледа си в мен и продължи разказа си по памет: – Въстанието Ника пламва с арестуването на седем души управители на Константинопол от партиите на сините и зелените, които са били важни социални групи по онова време. Някои от влиятелните им членове започват изстъпления по време на състезание с колесници на хиподрума и дават начало на бунтовете. Префектът на града издава заповед за смъртно наказание на седмината чрез обесване. Но двама от тях – един от сините и един от зелените, като по чудо се спасяват от смъртта и се укриват в манастир. След няколко дни, пак по време на състезание на хиподрума, и сините, и зелените призовават Юстиниан да ги помилва. Но той не ги послушва и като следствие от това враждуващите дотогава две партии се обединяват срещу императора и въстават. Хиподрумът се огласява от виковете им: „Ника! Ника!“. Народът е толкова разгневен, че Юстиниан се принуждава да се оттегли в двореца си. Като виждат това, бунтовниците пренасят размириците извън хиподрума. Всъщност бунтът е можело лесно да бъде потушен, но аристократите, противници на високите данъци, наложени от Юстиниан, подкрепят бедняците и нещата излизат от контрол. Бунтовниците първо нападат затвора и освобождават затворниците. След това подпалват „Ая София“, Патриаршията, Сената, „Ая Ирини“, Зевскиловите бани, Цистерната на базиликата, сградите по главната улица „Месе“. Гори в пламъци сърцето на града, направо като факла.
