– А не, Джелло, страхувам се да гледам умрели – мръщейки се, извърна лице Шеффан.
Джелло не изглеждаше от страхливите:
– На късмет е бе! Господ да го прости! Да гледаш мъртвец, е на късмет. Обаче непременно трябва да прочетеш сурата „Фатиха“50!
Джелло разтвори дланите на мръсните си ръце към небето и започна да си мърмори нещо под носа, докато приятелят му попогледна с крайчеца на окото си трупа и му възрази:
– Дали със сигурност е мюсюлманин бе, синко, че си му зачел „Фатихата“? Може да е християнин – я виж, проснали са го пред християнска колона...
Джелло не си прекъсна молитвата, но аз отговорих вместо него:
– Мюсюлманин е, мюсюлманин... Защо го помисли за християнин?
Понеже не знаеше кой е убитият, се обърна към Али с поглед, все едно питаше: „Да говоря ли, или да си мълча?“.
– Разправяй, разправяй – подкани го Али. – Той ни е началникът на нас.
Щом разбра, че съм важна клечка, Шеффан веднага се стегна.
– Не ми се сърдете, шефе, не разбрах. То не искахме да обиждаме полицаите, ама нà...
Щом само отвореше уста – и алкохолните пари се разпръскваха навред в свежестта на нощния въздух.
– Карай, сега няма какво да ти се обиждаме, Шеффан, но ни разкажи защо мислиш, че умрелият е християнин?
Но той не се поддаде изведнъж на някакво си ченге срещу него, внимателно ме поизгледа и се успокои едва след като не забеляза ни най-малък израз на гняв, високомерие, подигравка или обвинение от моя страна.
– Както заповядате, веднага ще ви разкажа... Сега, гос’ин главен инспекторе, да ви кажа – при мен няма лъжа, няма измама... не ме гледайте като как изглеждам сега, бог ми е свидетел, родил съм се и съм израснал в Истанбул. Верно, по улиците спим сега, тоз град ни е и майка, и баща. Той ни е люлката, той ще ни е и гробът. Както ви казах, няма лъжа... Спим, където намерим, в някое по-закътано и тихо местенце... – Посочи с ръка някъде в тъмното. – Симпатичният ви инспектор ни намери ей там.
Прекаленото фамилиарничене на Шеффан не се понрави много на Али, но си замълча, само се задоволи да уточни къде точно е открил двамата нещастни бездомници.
– По средата на пасажа при „Чемберлиташ“, шефе. Живеят в едни развалини на задната уличка.
– Да, гос’ин главен инспектор, там си живеем – потвърди Шеффан. – Ама миналата година тук бяхме заседнали – посочи към колоната той. – Точно зад камъка, имаше и някакъв строеж. Стъмнеше ли се – и се вмъквахме от задната страна. Тогава Джелло го нямаше, бяхме си с Бъзър.
Внезапно забеляза Зейнеб и се изчерви като млада девойка, нещо странно за човек от улицата.
– Извинявай, моме, името на човека му е такова – Беки, Беки Бъзър51. Мир на праха му! Миналата зима нали замръзна и умря... Намериха мъртвото му тяло в една дупка до „Бърза помощ“...
Али грубовато го прекъсна:
– Давай по-накратко! Направо си кажи каквото имаш да казваш... без много-много приказки.
