– Константин, инспекторе! Но кой Константин, виж, туй не знам. Една дъждовна нощ с покойния Беки Бъзър бяхме се подслонили на края на колоната и спяхме. Е, то се знае, бяхме си дръпнали малко... – Млъкна от страх, да не би да го разберем погрешно, и взе да обяснява: – То ние си дръпваме, ама не сухо, наш’те книги не позволяват наркотици. Що да крия туй, дето го вижда и Аллах – винце си пийваме. И оная вечер си бяхме пийнали, малко ни се въртеше главата, но акълът си ни беше на място...То едни светкавици тая нощ, едно чудо! Небето се беше разцепило. И един дъжд – мили боже! Тъкмо бяхме решили да се позавием с найлоните и такъв гръм тресна – всички лампи угаснаха! Тъмноооо, като в рог! К’во да ти кажа, уплашихме се да не падне отгоре ни, не върху нас с Бъзър де, а върху колоната... но то тресна, кълна се в Аллаха, точно там! – Погледна срамежливо към Зейнеб и тогава продължи: – Не се обиждай, моме, те, думите, само си приличат... Та като пламна оная ми ти колона като фенер на бардак, с извинение, ние с Бъзър дигнахме ръце към небето за милост от Аллаха, майко мила, к’во да видим? Един мъж върху колоната с меч в ръка. Не човек, ами императорът, за когото ти разправях. С огромен кръст на гърдите и златна корона на главата. Ама не обикновена корона, а като слънце – над седемте тепета на Истанбул седем лъча разпръсква! Гледаме – не сме сами тук, ами са ни бастисали гяурите – и си плюхме на петите! Зарязахме си и бутилките, и всичкото, дето си го имаме – и право към джамията „Атик Али паша“! Не сме вкарали виното там, то се знае. Щото е грях! От тогава до сега все гледам да стоя надалече от тая колона! – Повдигна дясната си ръка и продължи: – Гос’ин инспекторе, оная нощ, като ни се яви призракът на Константин, си рекох: „Тия християни няма да ни го оставят Истанбул на нас. Ще ни докарат хиляди дертове и беди! И сега, като видях тоя нещастник да лежи проснат на земята, си помислих, че може да е някой светец, който се е преобразил. Може би духът на тоя Константин ни предупреждава за предстоящите злощастия. Затова и попитах дали не е християнин, убитият де.
– Ясно, ясно! – поклатих само глава аз и избухнах в смях.
Обърнах се към помощника ми, чийто мобилен телефон огласяше тишината на нощта с дрезгавото си звънене:
– Добре, Али, това ли е всичко? Това ли трябваше да ни разкажат нашите приятели?
– Не, инспекторе! – посъвзе се Али. – Май са видели някакъв съмнителен тип. – Сви вежди и се обърна към двамата несретници: – Разкажете бе, какво сте видели!
Шеффан тъкмо се готвеше отново да се разприказва, но този път Джелло не му даде възможност и пръв грабна думата:
– Бога ми, аз видях да виси една ръка от чувала.
– Какъв чувал? – намеси се Зейнеб. – Какъв чувал?
– Чувал, в който събират боклука, госпойце... Вечер има боклукчии, които преравят боклуците. Е, един от тия беше. Караше една от ония ръчните колички на двете колела, нали ги знаете... И си носят чувала на гърба. Слагат в него, каквото съберат – хартия, шишета, тенекии... знаеш ги. Та човекът буташе една такава количка, на която беше сложил нещо като чувал. И ръката висеше точно от тоя чувал. Даже я показах на Шеффан: „Гле’й бе – рекох му, – човекът влачи пияния си приятел на количката“. Отде да знам, че било труп?
– Да, и аз видях – отново разпалено се разприказва Шеффан. – Мина точно пред нас. Той не ни видя, но ние го видяхме чувала... Май обаче не беше чувал, а някаква покривка – добави той, след като за кратко замълча, сякаш да си припомни по-добре видяното.
Може да имахме късмет да сме попаднали на нещо много важно. Затова нетърпеливо го попитах:
– А човекът, който теглеше количката, него видяхте ли го?
– Разбира се, че го видяхме, нали си тикаше количката.
– Какъв беше?
– Бога ми – почеса се умислено по главата Шеффан. – Не можах точно да му видя лицето, беше в тъмното. Но такъв един среден на ръст, як.
– Я не лъжи бе! – погледна ме Джелло. – Пързаля ви, началник! Първо аз го видях човека, И аз първо му го показах. Беше слаб и тънък като скумрия. Лицето му не се виждаше, защото беше с каскет на главата си.
– Не беше каскет, а филцова шапка! – прекъсна го Шеффан. – И изобщо не беше висок, ама носеше пардесю, та изглеждаше така.
Надеждите ми май бяха напразни. Не бяхме попаднали на рядка възможност, макар тия двамата нещастници наистина да бяха видели боклукчията. Затова не се стърпях да не ги попитам отново:
– Добре, а по-после видяхте ли го пак тоя човек?
– Разбира се, че го видяхме! – отвърна Шеффан, без дори да се замисли.
– Кажи истината! – заплашително му казах аз, гледайки го право в очите. – Не си играем игрички! Имаме труп. Казвай, наистина ли го видя пак?
– Ви-видяхме го, господин началник! – Шеффан погледна с надежда към приятеля си, сякаш чакаше оня да му помогне. – Нали, Джелло? Кажи де, брато! Нали го видяхме, като се връщаше?
Джелло бая се беше уплашил и не можеше да реши дали да ни даде отговор, който би ни се харесал, или да ни каже истината.
Али го посръга с лакът.
– Разкажи бе, какво чакаш?
