– Добре, гос’ин началник, не се ядосвай, веднага ще ти разправя. Сега нали разните му туристи ходят там. Да не повярва чиляк – от цял свят идат, гос’ин началник, хора всякакви, от к`ви ли не народи... Най-много са гърците, някои я гледат, гледат – колоната де – па се разреват! Други току се прекръстят, също като нашийо поп на Кумкапъ. И щото не им знаем ний езика на тия хора, и не моем разбра що толкова се кахърят? Ама един ден загряхме. Пак бяха надошли едни младежи, а водачът им – голям симпатяга! И говори турски! Веднага го закиризих, нададох ухо – като платната на кораба „Реджеб Реис“ в Кумкапъ си ги отворих ушите и сега да ти разправя к’во чух. Тая колона я е турил некой си император Константин. Обаче докато я слагал, майка му донесла чак от Йерусалим парчета от кръста, на който бил разпнат свети Исус – дъски, пирони. И ги прибрали в една тайна стая под колоната. Като ти казвам стая, ти разбирай църква... Не е голямо мястото, но е омагьосано... И тоя ми ти Константин дигнал тая църква в прослава на майка си, как й беше името, забравих. Сетне минало време, Константин умрял. Направили го светец подир туй, нещастния. Не от немай си що, а щото бил почтен човекът. И го направили светец... не е лъжа, туй го рече водачът им... В „Ая София“ имало и мозайка за това. Заедно със свети Исус бил и той като светец. Нейсе, дай по-накратко... Един ден нашият султан Мехмед Фатих взел туй място тука. Тогава Византия пак имала император Константин, но той бил друг Константин, не същият. Като минал Истанбул в ръцете на нашите, не го открили тоз император, претърсили всички умрели, ранени по площадите – нийде го нямало. Изчезнал бил. Ама някои вярват, че той още се крие там, под колоната. Един ден, когато гърците отново вземат Истанбул и поискат да го направят отново християнски, тоя Константин ще се събуди с меч в ръка и ще се бие с нас.
– А бе пак дрънкаш глупости бе, Шеффан – намеси се и Джелло. – К’во те пита човекът, ти к’во му разправяш?
Мислеше си, че празните приказки на приятеля му са ни подразнили, и не му се искаше заради неговите превземки да си навлекат някакви неприятности. Макар че това, което разправяше, беше приковало вниманието ми. Дали ще са легенди, дали ще е нещо научно – трябваше ми да знам всичко. Защото и мотивите на убийците за извършените престъпления можеше да се крият или в някоя легенда, или в някой разказ за старите времена, или в някое поверие. Освен това Шеффан разказваше много приятно... Купища познания от улицата... на уличния език... все едно ти поднасяше житейските си уроци. Много като него бях срещал. Хора, без свое място в живота, които не осъзнаваха това обаче. Затова и не исках някой да го прекъсне.
– Остави го да разказва – рекох на Джелло. – Не се бъркай!
Той се отдръпна, респектиран.
– Както заповядаш, началник... аз тъй де, както искаш, к’вото речеш!
Али тури пръст на устните си и му направи знак да млъкне, и бедният човечец тозчас замълча и се сви. Шеффан хвърли тържествуващ поглед към другаря си, потънал в мълчание, и чак след това продължи:
– Слушах приказките на оня водач, без да пропусна думичка, гос’ин инспекторе. Ама Аллах ми е свидетел, много-много не им повярвах. Чак когато с очите си видях тоя Константин, чак тогава се уверих и сам.
Али не издържа на тия негови фантасмагории и отсече:
– Кого си видял, кого?
Бездомникът от „Чемберлиташ“ му отговори съвсем сериозно:
