– Естествено, за какво друго? – отвърна с решителен глас, без да се замисли, че умрелият й бивш съпруг изведнъж от жертва можеше да стане заподозрян. – Не допусках, че Недждет може да падне толкова ниско. Но вечерта, когато се скарахме, разбрах, че той наистина се е превърнал в ужасна личност. Особено като ме попита: „Ти все още ли посвещаваш целия си живот на тоя музей срещу някакви си жалки грошове?“. Не му отговорих и той продължи да ме наставлява: „Опичай си акъла, Лейля. Разните му дружества за защита на Истанбул нямат нищо общо с това. Твоят любовник левичар може и да си чеше крастата с разни подобни акции, но ти си сериозен, разумен човек. И ти като мен осъзнаваш реалностите в живота. Спомни си само разкопките, които правихме в Анадола. Как тамошният народ ни гледаше като извънземни и как разграбваше находките ни, за които бяхме работили години наред, с надеждата, че ще открият някакво скрито имане? И как някакъв си шейх на някакъв си орден в онова село в Кайсери извади фетва срещу нас, та едва успяхме се спасим след това... Не, Лейля, от тия хора нищо няма да излезе! Разбери го вече – никой в тази страна не го е грижа за историята. Или за културата – за всички това са празни работи... Излез на улицата и попитай първия срещнат. Да видим какво ще ти каже само като му споменеш за история?! Най-много да закаканиже нещо от сорта на „нашите предци, които са дошли от Алтай“, и то ако му се завърти езикът... Ще ти разправя за храброст, за мечове, за коне, за байраци... И дотам... Тия не познават нито историята на предците си, нито културата им. Ако ги питаш за културата, ще те гледат като малоумни... Добре, остави културата, но ги питай за вярата им, за исляма... Най-много десетина думички да могат да ти рекат. Слава богу, че сме мюсюлмани, нашият пророк е Мохамед. Коранът е свещената ни книга. И дотам. Колцина сред тях биха могли да ти прочетат и първата глава от същия този Коран?... Но стане ли въпрос за вярата, същите тия невежи хора ще се нахвърлят срещу всеки, който им се изпречи насреща“. Тогава попитах Недждет, макар да знаех докъде ще стигне приказката му: „Добре де, и какво трябва да правим в такъв случай?“. Въпросът ми го окуражи, понеже реши, че най-малкото съм се заинтересувала от онова, което ми говори, та изплю камъчето: „Да се погрижим за себе си! Държава, която няма съзнание за съществуването си, може ли да има съзнание за историята си? Ще трябва да минат векове, преди да се случи това. И то с натиска от Европа, от ЮНЕСКО. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от служители. Да те вземем и теб при нас...“. Погледнах го съжалително и го попитах: „Какво ти стана, Недждет? Какво се случи, че толкова се промени?“. И видях, че се е разочаровал. „Не можеш да разбереш, Лейля – заговори ми той, опитвайки се да запази спокойствие. – Оня нещастник Намък ти мъти главата. Мина вече времето на неговите консервативни възгледи. Свърши се с ония идеали. Светът вече не признава подобни глупости. Първо трябва да мислиш за себе си, да бъдеш самият себе си. Да ти кажа ли какво й трябва на тази страна? Личности. Личности, сигурни в себе си, личности, които да не се ограничават от идеологии, религии, право. Ако ние успеем да станем такива силни, успешни личности, и тази страна ще стане могъща и успешна...“ На това вече не издържах – толкова удобно философско обяснение си е намерил за собствения резил! И понеже исках да приключа тази тема, му отвърнах следното: „Разбирам те, но аз не мисля така“. Той обаче не се отказваше: „А как мислиш?“. Бях много рязка в отговора си: „Аз нямам ни най-малкото намерение да ставам такава личност, за която ми говориш. Предпочитам да си бъда слаб човек, който слуша гласа на съвестта си, вместо оня освободил се от всякакви ограничения и задръжки свръхчовек, който ми рекламираш. И да – мижавата ми заплатка от музея за мен е много по-ценна, отколкото купчината пари, които ще ми изсипе твоят Адем бей!“. Като видя решимостта ми, реши да избегне конфронтацията помежду ни и се примири. „Добре, после ще говорим за това“, рече той и извика келнера. А случилото се след това – вие вече го знаете.
Щом свърши да говори, я изгледах с подозрение.
– Защо не ни казахте тези неща още вчера?
Този път не отмести поглед.
– Не знам, сигурно донякъде ме е било срам. Може да е и от първия шок... Както щете го мислете, но не беше нарочно.
Трябваше да поддържаме добри отношения с тази жена. Но не защото бях изключил и двамата с приятеля й от списъка на заподозрените, точно обратното, защото бяха първи в него.
– Всъщност не съм си помислил нищо такова – отвърнах й усмихнато, с приятелски тон. – Ние сме ви благодарни, че ни помагате.
Беше се успокоила и се облегна облекчено назад в креслото. Сега беше моментът!
– Добре, а какво мислите за второто убийство?
Погледна ме с недоумение, сякаш не разбираше.
– Не знаете ли? Вчера през нощта бе намерен още един труп.
Трепна, както си седеше в креслото, и широко отвори очи.
– Още един убит ли има?
