– Книгите ваши ли са? – попитах аз.
– Повечето са мои, но библиотеката я е създал баща ми. Но после изгуби интерес към книгите. А и от три години вече живее на горния етаж.
Гласът й потрепери, като произнесе „баща ми“, мастилено-сините й очи се замъглиха, но съвсем за кратко, и тя отново се скри зад вида на твърдо младо момиче, способно да се справи с трудностите.
– Аз живея в тази част на къщата. И библиотеката остана на мен. – Посочи с дългите си тънки пръсти зеления диван под прозореца и ни покани да седнем: – Заповядайте, не стойте прави!
– Казахте, че живеел на горния етаж, не живеехте ли заедно, отделно ли живееше от вас? – попитах аз, докато се настанявах на дивана.
– Баща ми се ожени за втори път. От три години е горе, живее с госпожа Назлъ.
– Религиозен брак ли е сключил?
Горчива усмивка се появи на устните й.
– Не, разведе се с майка ми и се ожени за Назлъ.
Започнах да се досещам защо не скърбеше чак толкова много за баща си, но исках да съм сигурен в предположението си.
– Майка ви, госпожа Мелек, май нещо не е добре със здравето... както ни каза Йомер.
Очите й се натъжиха, лицето й се издължи:
– Парализирана е... Получи мозъчен удар и дясната й страна се парализира.
– Извинявам се, може би въпросите ми ви притесняват, но трябва да ви попитам. Баща ви след това ли се ожени?
– Не, намери Назлъ още докато майка ми беше здрава... Беше секретарка в общината. Ожени се за нея въпреки възраженията на майка ми. Двайсет и един дни след това майка получи удар – отвърна тя с решителността на човек, който, макар все още да не е преодолял тежестта на преживяното нещастие, се опитва да се изправи лице в лице с него, да приеме фактите такива, каквито са.
Настъпи тягостно мълчание. Тътнещият шум, който оставихме в коридора, се засилваше, но властният глас на Али надделя, заглушавайки молитвения шепот, започнал да прониква в стаята.
– Кога за последно видяхте баща си?
– Вчера го видях. Сутринта, като тръгвах за университета, той пое към общината. Както обикновено – ходеше на работа много рано сутрин.
Ефсун имаше толкова незаинтересуван вид, че Али трябваше отново да започне с въпросите си:
– Не говорихте ли с него?
– Казахме си „Добро утро!“ и толкова.
– Ами като не се прибра вечерта, не се ли разтревожихте?
– Ами ние не знаехме, че не се е прибрал – отвърна пак със същия безразличен вид. Сякаш говореше не за баща си, а за някое нещастно коте от улицата. – Понякога по цели дни не се отбиваше тук. Както разбирате, не се интересуваше много от нас.
– Затова ли не сте притеснени от смъртта му?
Сякаш летен вятър влетя в пълната с книги стая. Черните очи на Йомер, вперени в Али, започнаха да изгарят от омраза. Помислих си, че Ефсун ще се разгневи и ще прекрати срещата ни по средата. Но върху нежното девическо лице не се появи нито обида, нито негодувание. Преди да отговори, седна спокойно на едно от креслата срещу нас. Сега ни разделяше само дългата масичка за кафе с няколко книги отгоре. Впи тъмносините си очи, които сякаш поглъщаха човека, в моя помощник и започна да говори – ясно и изразително:
– Смъртта е заложена в съдбата ни, инспектор Али. Рано или късно, всички ще я изпитаме. В сурата „Ал Имран“79 е казано, че Аллах отрежда живота и смъртта80, според учението на Аллах смъртта е свързана със срока, който ни е даден до последния ни ден, и това е решение на Бога. Земните блага се дават на онзи, който ги пожелае. На пожелалия ад му се дава адът. Казано е: „Никой не умира освен с позволението на Аллах в предписания срок. Който иска наградата на земния живот, Ние му даряваме от него, а който иска наградата на отвъдния, Ние му даряваме от него. И ще въздадем на признателните“81. Както се вижда, кога, къде и как ще дойде смъртта, е по волята на Аллах. Несъмнено и смъртта на баща ми не е изключение от това свещено правило. Без съмнение такава е била волята на нашия Създател.
