Не, не Али й възрази, а малкото момче от дома за сираци. Срещу себе си виждаше не Ефсун, а жестокия директор на дома в Йозгат Шерафеддин:
– Убийството на баща ви не е по волята на Аллах, а защото така са пожелали убийците му. Защо Аллах ще иска рабите му да бъдат убивани?
Младото момиче притвори за миг очи, а като ги отвори отново, сякаш говореше на всички нас или четеше молитва:
– Божията мъдрост не подлежи на съмнение. И доброто, и злото идват от него. Ние, неговите немощни раби, не можем да знаем Божия промисъл – кога и защо е направил това или онова. Разбира се, всичко, което върши Аллах, има своя смисъл. Неговата справедливост е над всеки и над всичко. Той по-добре от нас разбира кой е прав и кой не. Затова понякога висшата добродетел е да приемем случващото се.
Какъв беше смисълът на тези нейни думи? Дали се опитваше да каже, че смъртта на баща й е справедлива, или че трябва да приемем и най-лошото, което ни се случва, с покорство, без да се бунтуваме срещу Аллах?
– Какъв човек беше покойният? – попитах я аз, за да си изясня по-добре този момент в казаното от нея.
Опита се да оправи яката на канеленото си сако. Сякаш печелеше време, за да реши какво и как да отговори на въпроса ми.
– При нас не е прието да се говори лошо за мъртвите – отвърна с усмивка, прикриваща душевното й състояние. – Освен това аз съм негова дъщеря.
Никак не беше глупава тази Ефсун! С думите си: „Аз съм негова дъщеря“, тя намекваше, че баща й не е бил добър човек. Струваше ми се, че възнамеряваше да ни сътрудничи, но Али отново не виждаше реалността каквато е заради собствените си предразсъдъци.
– Тогава ти кажи, Йомер! – подкани той младежа. – Какъв човек беше бъдещият ти тъст?
Йомер стоеше прав до креслото на Ефсун. Трепна, сякаш беше хванат натясно и съвсем неподготвен. Отговори съвсем равнодушно, без никаква емоция, все едно говореше за някой напълно непознат:
– Нищо лошо не ми е направил на мен.
И толкова – нито някакъв детайл, нито някакво обяснение, нищо. Но нашичкият с магарешкия си инат не го остави на мира:
– Добре де, но бъдещият ви тъст обичаше ли ви? – Без да дочака отговор, продължи, посочвайки към ръката на Йомер: – Забелязах, че нито вие, нито госпожица Ефсун имате пръстени...
Младата двойка едновременно погледна към пръстите на дясната ръка.
Доволен от ефекта на думите си, помощникът ми тозчас хвана бика за рогата:
– Да не би покойният да не е одобрявал много-много вашия брак?
– Нищо подобно! Баща ми много искаше да се оженим!
Веждите й се вдигнаха нагоре, а в очите й запрескачаха гневни пламъчета.
– Пък и каква връзка може да има това с убийството му?
Да, в този момент трябваше да се намеси „добрият полицай Невзат“.
– Моля ви, госпожице Ефсун! Успокойте се! Ние само се опитваме да издирим убийците на баща ви. И нямаме намерение да се бъркаме ни най-малко нито във вашия живот, нито в живота на Йомер!
Думите ми явно не бяха достатъчни да я успокоят. Стоеше все така с вдигнати вежди.
– Тогава трябва да разследвате деловия живот на баща ми! Защото никой от семейството не би му причинил зло!
Май най-сетне бяхме стигнали до някъде!
– И за това ще говорим, Ефсун ханъм! Но има още нещо, което бих искал първо да разбера – втората съпруга на баща ви млада ли е?
– Млада е! – отвърна тя многозначително. – Ако това е, което ви интересува, с двайсет години е по-млада от баща ми. И само две години е по-голяма от мен. Здрава, красива жена...
Уж се опитваше да придаде шеговит тон на думите си, но през тях прозираше дълбокото й огорчение и сякаш повече не можеше да сдържа гнева си, готов всеки миг да избухне.
– Тя известена ли е?
– Обадих й се сутринта да й кажа.
– Защо сте й телефонирали, тя не живее ли тук?
– Миналата седмица замина за родното си място, за Ризе82 – побърза да задоволи любопитството ми Ефсун.
– Как посрещна новината?
– Как да я посрещне, направо се срина, бедничката...
Беше искрена, като я наричаше „бедничката“. Наистина се притесняваше за мащехата си. Ако пестеше чувството на съжаление към баща си, не можеше да сдържи съжалението си към жената, не, каква ти жена, към момичето на нейните години, което беше влязло в живота им и разбило щастието им. Тази Ефсун май щеше да се окаже по-зряла, отколкото си мислех.
– Връща ли се в Истанбул?
– Ще тръгне довечера – утвърдително поклати глава тя. – Тя, Назлъ, е много предана жена. Не ме гледайте толкова учудено, господин Невзат. Тя няма никаква вина. Едно бедно момиче, което си няма никого. Един зрял и силен мъж се влюбва в нея. Тя какво да направи?
– Баща ви наистина ли е бил влюбен в Назлъ?
– Не знам – вдигна рамене Ефсун. – Кой би могъл да знае? Не съм сигурна, че и самият той знаеше... но ще ви кажа каквото знам – знам, че като забогатя, баща ми стана съвсем друг човек...
