Бяхме взели предпазни мерки пред джамията „Фатих“, но за „Топкапъ“ не се бяхме сетили. А той беше изграден лично по нареждане на султана. Мина ми през ума, че Лейля може и да е невинна. Възможно ли бе тази жена, която безусловно споделяше с нас всичките си познания, да бъде съучастник на убийци? Изглеждаше така искрена, че си помислих дали не греша. Ако убийците оставят третата жертва пред джамията „Фатих“ или пред двореца „Топкапъ“, щях да съм напълно убеден, че съмненията ми в нея са погрешни. Все пак по-добре беше да не прибързвам. Невъзможно е да отгатнеш какво може да стори един ум, избуял на почвата на злото.
Раните по вратовете на жертвите не са от скалпел
Макар да бях обещал на Евгения, много трудно щях да стигна навреме до „Демирлер“. Ако от „Султанахмед“ успеех веднага да се спусна до „Балат“, всичко щеше да е наред и още преди осем и половина щях да съм при приятелите си, но освен това трябваше да се отбия и в управлението. Бях се подготвил да изтърпя укорите на Евгения, затова затворих телефона и натиснах газта. Въпреки вечерния трафик имах късмет и към осем вече разглеждахме със Зейнеб и Али намерените улики и резултатите от разследването в кабинета ми. Нашият буен младеж бе в добро настроение, понеже бе открил Ниязи бей, колега и близък приятел на Мукаддер, в общината.
– Изглежда, не му е бил само приятел, но и другар в ордена, който, ако съдя по думите му, е от по-умерените религиозни организации. Обаче любимият на дъщеря му, Йомер, е член на радикална групировка от рода на „Ал Кайда“.
Не бях обърнал внимание на това негово предположение, което повтаряше под път и над път още от момента, в който беше зърнал Йомер, но на лицето на Зейнеб се изписа дълбока тревога.
– „Ал Кайда“ ли?
– Възможно е. „Ал Кайда“ има много гъвкава организация. Вярващите в едно дело могат да създадат организация в Истанбул и да действат от името на „Ал Кайда“. Много е възможно и групата, в която членува Йомер, да е някаква подобна.
Не му позволих повече да представя предположенията си за чиста истина и го прекъснах:
– Няма никакво доказателство за това.
– Но имаме показанията на Ниязи бей – възрази моят помощник. – Той познава и двамата – и Мукаддер, и Йомер. А за Йомер каза, че е от „децата на Даджал“105, „невежи, които ще донесат само вреда на ислямската вяра“. Мукаддер е бил против годежа на дъщеря си с Йомер, защото е споделял мнението на приятеля си за него.
– Макар Ефсун да каза, че баща й най-много е желаел брака с Йомер.
– Излъгала е, шефе! И обяснението, което ни даде, е невярно. Тя ни каза, че вчера, тоест във вторник сутринта, баща й е ходил на работа. Но не е.
Това беше важно.
– Ниязи ли ти каза?
– Да. Видял го е за последно на работа преди два дни, тоест в неделя, в края на работното време. Горкият човечец, не е знаел какво ще му се случи! Пожелал „Лека вечер!“ на Ниязи и си тръгнал. На следващия ден изобщо не се появил на работа. Изглежда, са го убили, след като се е върнал у дома си.
Толкова си беше повярвал на версията, че излагаше размишленията си, все едно бяха самата истина. Зейнеб обаче го спря:
– Според часа на смъртта това не е възможно!
– Как не е възможно?
От умората нервите на Зейнеб бяха опънати и тя започна да му обяснява с остър и твърд тон:
– Ами така – според доклада от аутопсията смъртта на Мукаддер Кънаджъ е настъпила някъде около 10 часа сутринта във вторник. Когато открихме трупа му, той все още не беше започнал да се подува и вените му все още не бяха се очертали, което показва, че към тоя момент все още не са минали 24 часа. Следователно – той не е бил убит в неделя, след като се е върнал от работа.
Това обаче не смути нашичкия.
– Добре де, значи, са го убили на следващата сутрин.
И аз взех да се дразня вече от неговата натрапваща се настойчивост.
