Пазителят полностью

Джонас си спомняше съвсем ясно случката. Все още виждаше как малкият Ашър се върти припряно в редицата и надава жизнерадостен вик: „Искам си шляпването“.

Другите тригодишни, включително Джонас се закискаха притеснено. „Хапване — поправиха го те. — Имаш предвид хапване, Ашър.“ Но грешката беше направена. А правилното усвояване на езика беше едно от най-важните задължения на малките деца. Ашър си беше поискал шляпване.

Дисциплинарната пръчка в ръката на наставника изсвистя, когато той замахна към ръцете на Ашър. Момчето изплака и веднага се поправи. „Хапване“, прошепна той.

Но на следващата сутрин той го бе направил отново. На следващата седмица пак. Изглежда, не можеше да спре, макар че за всяка грешка ударите с дисциплинарната пръчка се умножаваха и оставяха белези по краката му. Най-накрая за известно време Ашър беше спрял изобщо да говори.

— За кратко — каза Първият старейшина — Ашър стана доста мълчалив. Но накрая се научи. — Тя се обърна към него с усмивка. — Когато отново започна да говори, имаше напредък. И сега греши много рядко. И бързо се поправя и се извинява. А чувството му за хумор е неизчерпаемо.

Публиката зашумя в знак на съгласие. За веселият нрав на Ашър знаеше цялата общност.

— Ашър — ръководителката повиши глас, за да направи официалното съобщение, — твоето назначение ще бъде помощник координатор на развлеченията.

Той стоеше лъчезарно усмихнат, докато ръководителката окачаше новата значка на гърдите му. После се обърна и слезе от сцената, а публиката го изпрати с аплодисменти. Когато отново зае мястото си, ръководителката на общността погледна надолу към него и за четвърти път произнесе думите, които щеше да каже на всеки нов дванайсетгодишен. Но тя винаги успяваше да вложи различно значение.

— Ашър — рече, — благодарим ти за твоето детство.

Назначенията продължиха и Джонас гледаше и слушаше, вече облекчен от прекрасното назначение, което получи най-добрият му приятел. Но колкото повече наближаваше неговият ред, толкова по-неспокоен ставаше. Всички дванайсетгодишни докосваха развълнувано значките си, докато сядаха по местата. Джонас знаеше, че вече си мислят за предстоящото обучение. Някои от тях — като едно прилежно момче, което бе разпределено за лекар, едно момиче, назначено за инженер, и друго в отдел „Законност и правосъдие“ — ги очакваха дълги години работа и учене. Работниците и родните майки щяха да имат много по-кратък период на обучение.

На трибуната излезе номер осемнайсет — Фиона. Джонас знаеше, че вероятно е притеснена, но тя беше спокойно момиче и стоеше тихо по време на церемонията.

Дори аплодисментите, макар и възторжени, изглеждаха някак спокойни, когато тя получи отговорното назначение на болногледачка на старите. Беше идеално за едно чувствително и грижовно момиче като нея и когато отново зае мястото си до него, на лицето й грееше усмивка на удовлетворение.

Когато ръкоплясканията секнаха и ръководителката на общността взе следващата папка и погледна към тяхната група, Джонас се приготви да тръгне към сцената. Вече беше спокоен, че редът му най-после бе дошъл. Пое си дълбоко въздух и приглади косата си с ръка.

— Двайсет — Гласът на старейшината прозвуча съвсем ясно. — Пиер.

Тя ме пропусна, помисли си Джонас изумен. Неправилно ли беше чул? Не. Изведнъж публиката се засуети и започна да шепне, цялата общност бе осъзнала, че ръководителката от осемнайсет премина направо на двайсет. От лявата му страна Пиер с учудено изражение се изправи от мястото си и се запъти към сцената.

Грешка. Това е просто грешка. Но Джонас знаеше, че не е така. Ръководителката не правеше грешки, не и на Церемонията на дванайсетгодишните.

Почувства се замаян и не можеше да се съсредоточи. Не чу какво назначение получи Пиер и едва долови аплодисментите, когато момчето се връщаше към мястото си с новата значка. След това бе извикан номер двайсет и едно. После двайсет и две.

Всички излизаха по реда си. Джонас седеше замаян, докато минаваха номерата, започващи с трийсет и четирийсет, и краят им наближаваше. Всеки път, при всяко извикване сърцето му подскачаше и в съзнанието му нахлуваха объркани мисли. Може би тя всеки момент ще произнесе името му. Възможно ли беше да е забравил собствения си номер? Не. Винаги е бил деветнайсет. Дори седеше на място, отбелязано с номер деветнайсет.

Но тя го беше пропуснала. Другите от групата му го поглеждаха смутено и бързо извръщаха очи. Видя загрижения поглед на наставника им.

Джонас се сви, опитвайки се да се смали на седалката си. Искаше да изчезне, да се изпари, да престане да съществува. Не му достигна кураж да се обърне и да потърси родителите си в тълпата. Не би могъл да понесе вида на помрачените им от срам лица.

Сведе глава и започна да размишлява. Каква грешка бе сторил?