Пазителят полностью

Той им помаха. Те му отвърнаха и се усмихнаха, но Лили го гледаше сериозно с палец в устата.

Той подкара колелото си към дома, разменяйки си шеги с Ашър.

— Ще се видим сутринта, координаторе на развлеченията — извика той, слизайки от колелото пред жилището си.

— Да! Ще се видим — отвърна Ашър и продължи. И отново за миг Джонас почувства, че нещата не са вече същите, не са такива, каквито бяха през годините на дългото им приятелство. Може би си въобразяваше. Отношенията им с Ашър не можеха да се променят.

Вечерята беше по-тиха от обичайното. Лили дърдореше за часовете си като доброволец, които щяла да започне в Центъра за детски грижи, защото вече била експерт в храненето на Гейбриъл.

— Добре, добре — каза тя, когато баща й я погледна укорително. — Няма да споменавам името му. Не би трябвало да го знам. Но вече искам да е утре — възкликна тя възбудено.

Джонас въздъхна тежко.

— А аз не бързам — промърмори той.

— Джонас, това е изключителна чест — каза майка му. — Аз и баща ти се гордеем с теб.

— Това е най-важната длъжност в общността — каза баща му.

— Но миналата вечер ти каза, че назначенията са най-важната работа.

Майка му кимна.

— Това е друго. Това всъщност не е работа. Никога не съм си и помисляла, не съм очаквала… — тя направи пауза. — Все пак има само един Пазител.

— Но Първият старейшина каза, че и преди са избирали Пазител, но са се провалили. За какво става дума?

Родителите му се поколебаха. Накрая баща му каза:

— Беше съвсем като днешния ден — настъпи същото напрежение, когато един от единайсетгодишните беше пропуснат. След това обявиха избора си.

— Как му беше името? — прекъсна го Джонас.

— Нейното, не неговото — отвърна майка му. — Беше момиче. Но никога не трябва да споменаваме името й или да го даваме на ново дете.

Джонас беше потресен. Да забранят името ти, беше най-позорното наказание.

— Какво се случи с нея? — попита той нервно.

Родителите му изглеждаха смутени.

— Не знаем — отвърна баща му. Беше очевидно, че се чувства неловко. — Никога повече не я видяхме.

Настъпи тишина. Родителите му се спогледаха. Накрая майка му се изправи и каза:

— Това е висока чест, Джонас. Наистина висока.

Преди да си легне, когато остана сам в стаята си, той най-накрая отвори папката. Някои от дванайсетгодишните бяха получили дебели папки, натъпкани с напечатани страници. Представи си как Бенджамин — момчето, което щеше да се занимава с наука — чете с наслаждение правилата и инструкциите. И как Фиона усмихнато изучава процедурите, които в близките дни трябваше да усвои.

Но неговата папка беше почти празна. Вътре имаше само един лист. Той го прочете два пъти.

Джонас беше потресен. Какво щеше да стане с приятелите му? С безгрижните часове, които прекарваше в игра на топка и разходки с колелото край реката? Това бяха едни от най-щастливите мигове в живота му. Нима му бяха отнети? Той не беше изненадан от строгите напътствия кога и къде да отиде. Всеки дванайсетгодишен трябваше да знае как ще започне обучението му. Но в неговия график не се предвиждаше никакво време за почивка.

Беше поразен от отмяната на правилата за грубостта. Прочитайки отново инструкциите обаче, осъзна, че от него не се изискваше да се държи грубо, а просто имаше това право. Беше сигурен, че никога не би се възползвал от него. Така бе свикнал с вежливите обноски в общността, че мисълта да зададе неудобен въпрос на някой гражданин или да привлече нечие внимание с неучтивото си поведение, го плашеше.