Пазителят полностью

— Интелигентност. Всички знаехме, че Джонас беше най-добрият ученик в групата си. Почтеност. Както и всички нас Джонас също допускаше грешки. — Тя му се усмихна. — Ние очаквахме това, но се надявахме, че веднага ще се явява за наказание и той го правеше. Смелост. Само един от нас тук е преминал през суровото обучение, през което трябва да премине Пазителя. И това, разбира се, е най-важният член на съвета — сегашният Пазител. Той беше този, който отново, и отново ни повтаряше, че за тази длъжност е необходим кураж. Джонас — обърна се към него тя, говорейки високо, за да я чуе цялата общност, — по време на обучението си ти ще изпитваш болка. Физическа болка. — Той усети през него да преминава страх. — Болка, каквато никога не си изпитвал. Да, разбира се, ти си ожулвал коленете си, когато си падал от колелото. Миналата година дори си прищипа пръста на вратата. — Джонас кимна, припомняйки си неприятната случка. — Но сега трябва да понесеш болка — продължи тя внимателно, — каквато никой от нас не е изпитвал, защото е отвъд границите на опита ни. Самият Пазител не можа да ни я опише, само ни напомняше, че за това изпитание ще ти е нужна смелост. Ние не можем да те подготвим за това. Но сме сигурни, че си храбър.

Джонас изобщо не се чувстваше храбър. Не и сега.

— Четвъртото необходимо качество — продължи Първият старейшина — е мъдростта. Джонас все още я няма. Но ще я придобие по време на обучението си, уверени сме в това. И най-накрая на Пазителя е нужно още нещо, което мога само да назова, но не и да го опиша. Не го разбирам. Вие, членовете на общността, също няма да го разберете. Може би Джонас ще успее, защото Пазителя ни каза, че той вече го притежава. Нарича го Способността да виждаш отвъд.

Ръководителката на общността погледна въпросително към Джонас. Всички го гледаха. Залата беше притихнала.

За миг той се вцепени. Обзе го отчаяние. Не притежаваше такава способност, каквато и да беше тя. Не знаеше за какво говори ръководителката. Сега беше моментът да си го признаели да каже „Не, нямам я. Не мога“. И да помоли старейшините за снизхождение, да им поиска прошка, че ги е подвел, и да им обясни, че е бил неправилно избран.

Но когато погледна към публиката, към морето от лица, онова нещо отново се случи. Същото като с ябълката.

Те се промениха.

Премигна и всичко отново си беше като преди. Той поизправи рамене. За пръв път почувства плаха увереност.

Ръководителката все още го гледаше. Както и всички останали.

— Да, мисля, че е вярно — каза той. — Все още самият аз не го разбирам. Но понякога наистина виждам нещо. И вероятно то е отвъд.

Тя свали ръката си от раменете му.

— Джонас — каза, обръщайки се не само към него, а и към цялата общност, — ще бъдеш обучен за следващ Пазител на паметта. Благодарим ти за твоето детство.

След това се обърна и слезе от сцената, оставяйки го сам. Той стоеше там, изправен пред тълпата, която спонтанно започна да скандира името му.

— Джонас — в началото съвсем тихо, шепнешком. — Джонас. Джонас. — После все по-бързо и по-силно.

— ДЖОНАС. ДЖОНАС. ДЖОНАС.

Джонас разбираше, че повтаряйки името му, общността приема него и новата му роля и му дава живот, както го бе дала на новото дете Кейлъб. Сърцето му се изпълни с признателност и гордост.

Но и със страх. Той не разбираше за какво бе избран. Не знаеше какъв трябва да бъде.

И какво изобщо щеше да стане с него.

Сега за пръв път през своите дванайсет години Джонас се почувства изолиран и различен. Той си спомни думите на Първия старейшина — че ще бъде обучаван сам, отделно от другите.

Но обучението му все още не беше започнало, а докато напускаше сцената, той вече чувстваше самотата.

Държейки папката, която му бе дала ръководителката, той си проправи път през множеството, търсейки семейството си и Ашър. Хората се отдръпваха настрани, втренчени в него, и на него му се струваше, че може да чуе шушукането им.

— Аш — усмихна се той, виждайки приятеля си близо до редицата с колела. — Да се приберем заедно?

— Разбира се — Ашър се усмихна с обичайната си дружелюбна усмивка. Но за миг Джонас долови някакво колебание у приятеля си, някаква несигурност.

— Поздравления — каза Ашър.

— И на теб — отвърна Джонас. — Беше наистина забавно, когато тя спомена за пошляпването. Получи повече аплодисменти от всички останали.

Другите дванайсетгодишни се тълпяха наоколо, прибирайки акуратно папките си във велосипедните кутии. Във всяко жилище днес щяха да разучават инструкциите за започващото обучение. Години наред децата учеха уроците си за следващия ден, прозявайки се от отегчение. Тази вечер всички щяха с готовност да запаметяват правилата на назначението, си.

— Поздравления, Ашър! — провикна се някой. След това последва същото колебание. — И на теб, Джонас!

Двамата също поздравяваха приятелите си от групата. Джонас забеляза, че родителите му го наблюдават от велосипедите си. Лили вече беше седнала на седалката на багажника зад майка им.