Пазителят полностью

— Най-общо казано — започна той, — макар това да не е особено лесно, моята работа е да ти предам всички спомени, които имам. Спомени от миналото.

— Сър — поде Джонас неуверено, — ще ми бъде много интересно да науча историята на вашия живот и да чуя спомените ви… — После добави бързо: — Моля да ме извинете, че ви прекъснах.

Мъжът махна нетърпеливо с ръка.

— Без извинения тук. Нямаме време за това.

— Ами — продължи Джонас, смутен, че може би отново прекъсва Пазителя, — ще ми бъде интересно, наистина, но не разбирам защо това е толкова важно. Мога да върша някаква друга работа в общността и във времето си за почивка да слушам историите от вашето детство. За мен ще бъде удоволствие. Всъщност — вметна той — вече съм го правил в Дома на старите. Те обичат да разказват за детството си и винаги е приятно да чуеш историите им.

Мъжът поклати глава.

— Не, не. Не се изразих ясно. Не моето минало и моето детство трябва да ти предам… — Той се облегна назад, отпускайки главата си върху тапицираната облегалка. После добави с въздишка: — … а спомените на целия свят. Онова, което се е случило преди теб, преди мен, преди предишния Пазител и поколенията преди него.

Джонас се смръщи.

— Целия свят? Не разбирам. Имате предвид не само нас? Не само общността? Имате предвид и Другаде! — Той се опита да осмисли чутото. — Извинете ме, сър, но не ви разбирам. Може би не съм достатъчно умен. Не разбирам какво имате предвид, като казвате „целия свят“ или „поколенията преди него“. Мислех, че сме само ние. Мислех, че има само сега.

— Има много повече. Всичко, което е отвъд; всичко, което е Другаде, всичко, което се е случвало някога, много, много назад в миналото. Аз получих всички тези знания, когато бях избран. И тук в тази стая съвсем сам ги преосмислям отново и отново. Така се придобива мъдрост. И така изграждаме бъдещето си.

— Той спря за момент и си пое дълбоко въздух. — Толкова съм обременен от всичко това.

Джонас изведнъж почувства състрадание към този човек.

— Сякаш… — Мъжът направи пауза, като че ли търсейки верните думи. — Това е сякаш да се спускаш по заснежен хълм с шейна. Първоначално е опияняващо — скоростта, мразовитият чист въздух, но после снегът става все повече, натрупва се по плазовете, ти се движиш все по-бавно и трябва силно да се оттласкваш, за да продължиш и… — Изведнъж разтърси глава и погледна Джонас. — Въобще не разбра какво ти говоря, нали?

Джонас беше объркан.

— Не, сър. Не разбрах.

— Разбира се, че не си. Не знаеш какво е сняг, нали?

Джонас поклати глава.

— Или шейна. Или плазове?

— Не, сър — отвърна Джонас.

— А хълм? Нищо ли не ти говори тази дума?

— Не, сър.

— Е, това е добро начало. Чудех се как да започна. Премести се на леглото и легни по корем. Махни си туниката преди това.

Джонас легна. Беше малко неспокоен. Под голите си гърди усещаше меките гънки на великолепната кувертюра, покриваща леглото. Видя как мъжът се изправя и се приближава към стената, където беше високоговорителят — почти същият, какъвто имаше във всяко жилище. Но този имаше ключ, който мъжът завъртя с едно движение и го изключи.

Джонас едва не ахна на глас. Да имаш властта да изключваш високоговорителя. Беше невероятно.

После мъжът се приближи до него изненадващо енергично и седна на един стол до леглото. Джонас лежеше неподвижно и чакаше какво ще последва.

— Затвори очи. Отпусни се. Това няма да е болезнено.

Джонас си спомни, че му беше позволено и дори му беше препоръчано да задава въпроси.

— Какво ще правим, сър? — попита той, надявайки се гласът му да не издаде тревогата му.

— Ще ти предам спомен за сняг — каза възрастният мъж и постави ръцете си върху голия гръб на Джонас.

Джонас първоначално не почувства нищо необичайно. Усети само лекото докосване на ръцете на мъжа.

Опита се да се отпусне, да диша равномерно. В стаята цареше пълна тишина и Джонас се опасяваше, че може да се изложи още в първия ден от обучението си като заспи.

След това потръпна. Осъзна, че досегът на ръцете изведнъж стана студен. В същия момент, вдишвайки, почувства, че и собственото му дихание е студено. Облиза устни и усети с езика си ледения въздух.

Беше потресаващо, но изобщо не се уплаши. В тялото му нахлу енергия и отново вдиша мразовития въздух. Можеше да усети как студеният полъх се носи около тялото му, галейки ръцете и гърба му.

Като че ли вече не чувстваше докосването на стареца. Изпита съвсем ново усещане — боцкане ли беше? Не, защото беше меко и безболезнено. Сякаш малки студени перца се сипеха по тялото и лицето му. Отново показа езика си навън и хвана едно от студените перца. Усещането внезапно секна, но после хвана още едно, и още едно. Чувството го накара да се усмихне.

С част от съзнанието си все още лежеше на леглото в стаята. Друга, отделна част от съществото му обаче беше седнала, но не на меката покривка, а върху нещо твърдо и плоско. Ръцете му стискаха — макар да лежаха отпуснати покрай тялото му — грубо мокро въже.