Забраната да разказва сънищата си не го тревожеше. Той толкова рядко сънуваше, че винаги се затрудняваше да участва в споделянето, затова беше доволен, че няма да му се налага да го прави повече. За момент обаче се замисли как да постъпи на следващия ден. Ами ако имаше сънища тази нощ, трябваше ли просто да каже на семейството си, че не е сънувал, както беше правил и друг път? Това щеше да е лъжа. Но пък последното указание гласеше… не, той все още не беше готов да мисли за последното указание.
Но ограничаването на медицинската помощ го безпокоеше. Тя беше достъпна за всички граждани, дори за децата. Когато си беше прищипал пръста е вратата, той бързо бе уведомил майка си по говорителя и тя беше отправила официално искане за болкоуспокояващо, което начаса беше доставено в жилището им. Почти веднага мъчителната болка в ръката му бе стихнала и бе преминала в туптене. Джонас помнеше туптенето, а не болката.
Прочитайки отново шестата инструкция, той осъзна, че прищипаният пръст не спада към категорията „свързано с обучението“. Така че, ако някога му се случеше отново — което беше малко вероятно, защото след инцидента много внимаваше с тежките и големи врати — пак щеше да получи лекарство.
Хапчето, което сега пиеше всяка сутрин, също не беше свързано с обучението. Така че щеше да продължи да го взима.
Но той си спомни думите на Първия старейшина за болката, която ще трябва да изтърпи по време на обучението си. Беше я нарекла неописуема.
Джонас преглътна тежко, опитвайки се безуспешно да си представи колко силна би могла да бъде тази божа, при това без никакви лекарства. Но това беше отвъд въображението му.
Не обърна никакво внимание на седмата инструкция. Никога не си беше и помислял да подава молба за
Накрая се реши да прочете отново последното правило. Още от най-ранното си детство, когато бе изричал първите си думи, той бе научен никога да не лъже. Това беше неизменна част от правилното усвояване на езика. Веднъж, когато беше четиригодишен, точно преди обедното хранене в училище беше казал: „Умирам от глад“.
Моментално бе отведен за кратък урок по правилна употреба на речта. Обясниха му, че той не умира от глад. Той беше гладен. Никой в общността не умираше от глад, нито някога щеше да умира от глад. Да кажеш такова нещо, беше лъжа. Неволна лъжа, разбира се. Прецизността в езика е необходима, за да се избягват неволните лъжи. „Разбра ли?“, попитаха го тогава. И той бе разбрал.
Никога, доколкото си спомняше, не му се беше искало да излъже. Ашър не лъжеше. Лили не лъжеше. Родителите му не лъжеха. Никой не го правеше. Освен…
Неочаквано му хрумна една плашеща мисъл. Ами ако и другите възрастни получаваха същото указание в деня, когато ставаха дванайсетгодишни.
Ами ако всички бяха намерили в папките си инструкцията: Можеш да лъжеш?
Умът му бушуваше. Сега, когато имаше право да задава неудобни въпроси и да получава отговор, навярно можеше (колкото и да му беше трудно да си го представи) да попита някой възрастен, баща си например: Ти лъжеш ли?
Но нямаше как да разбере дали му казва истината.
— Аз съм дотук, Джонас — каза Фиона, когато стигнаха входа на
— Е, сега вече всичко е различно — отвърна Джонас.
— Дори табелките с имената на колелата ни — засмя се Фиона. През нощта табелките на всеки дванайсетгодишен бяха свалени от Екипа по поддръжка и заменени със знак, който означаваше „Гражданин в процес на обучение“.
— Не искам да закъснея — каза тя бързо и тръгна по стълбите. — Ако свършим по едно и също време, ще се приберем заедно.
Джонас кимна, помаха й и сви към Пристройката — малко крило, залепено за гърба на сградата. Той също не искаше да закъснява още първия ден.
Пристройката изглеждаше съвсем обикновена и на вратата й нямаше никаква табела. Той тъкмо посегна към голямата дръжка, когато на стената забеляза звънец и го натисна.
— Да? — прозвуча глас от говорителя над звънеца.
— Ами, Джонас е. Аз съм новият… искам да кажа…
— Влизай.
Чу се изщракване и той разбра, че вратата е отключена.
Фоайето беше много малко и в него имаше само едно бюро, зад което някаква служителка подреждаше документи. Тя вдигна поглед, когато той влезе, след това за негова изненада се изправи. Не беше кой знае какъв жест, но никой никога преди това не се бе изправял, за да го поздрави.
— Добре дошъл, Пазителю на паметта — каза тя почтително.
— О, моля ви — отвърна той, смутен — наричайте ме Джонас.
Тя се усмихна, натисна един бутон и отново се чу изщракване, след което вратата вляво се отвори.
— Можеш направо да влизаш — каза тя.
Забеляза объркването му и разбра какво го смущава. Вратите в общността никога не се заключваха, не и тези, които той беше виждал.
