Пазителят полностью

— Заключва се, за да не бъде обезпокоен Пазителя — обясни жената. — Ще му бъде трудно да се съсредоточава, ако гражданите постоянно влизат и излизат тук, търсейки Отдела за ремонт на велосипеди например.

Джонас се засмя с облекчение. Жената изглеждаше дружелюбна. Всъщност в общността често се шегуваха с това — Отделът за ремонт на велосипеди толкова често се местеше, че никой не знаеше къде се намира.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои го тя и погледна към един стенен часовник, — но той не обича да чака.

Джонас влезе бързо през вратата и се озова в уютно помещение, което на пръв поглед не се отличаваше от собственото му жилище. Мебелите в цялата общност бяха стандартни — практични, солидни и с ясна функция. Легло за спане. Маса за ядене. Бюро за учене.

Тази просторна стая беше обзаведена със същите мебели, но те бяха някак по-различни. Столовете и креслото бяха тапицирани с по-мека и по-пищна материя. Краката на масата не бяха прави като тези в дома му, а тънки и извити, украсени по краищата с дърворезба. Леглото в далечния ъгъл на стаята беше покрито с великолепна бродирана покривка.

Но най-много го поразиха книгите. Семейството му притежаваше необходимите справочници, които можеха да бъдат видени във всяко жилище — речник и дебел указател с учрежденията, фабриките, сградите и комитетите. И Книгата на правилата, разбира се.

Това бяха единствените книги, които някога беше виждал. Даже не предполагаше, че съществуват други.

Но стените на тази стая бяха покрити с лавици, стигащи до тавана. По тях имаше стотици, а може би и хиляди томове с блестящи релефни букви.

Джонас не беше в състояние да откъсне очи от тях. Не можеше да си представи какво съдържат всички тези хиляди страници. Възможно ли беше да има и други правила, освен онези, които ръководеха общността. Или други фабрики и учреждения?

Имаше само няколко секунди да се огледа, защото мъжът, който седеше зад масата, го наблюдаваше. Пристъпи бързо напред и застана пред него.

— Аз съм Джонас — каза той, като се поклони леко.

— Знам. Добре дошъл, Пазителю на паметта.

Джонас разпозна мъжа. Беше същият старейшина, който на церемонията изглеждаше някак отделен от останалите, макар да беше облечен като тях.

Джонас погледна смутено светлите му очи, в които се отразяваха неговите собствени.

— Сър, моля да ме извините, ако не ви разбирам…

— Изчака, но мъжът не му отвърна със стандартния отговор за приемане на извинение, затова продължи: — … но си помислих, имам предвид, мисля си — поправи се той, спомняйки си, че ако точността на езика беше важна, тя беше особено важна сега, в присъствието на този мъж, — че вие сте Пазителя на паметта. Аз само… ами аз бях назначен, имам предвид избран, едва вчера. Не съм никой. Все още.

Мъжът го погледна замислено, безмълвно. В погледа му се четяха интерес, любопитство, загриженост и може би малко съчувствие.

Най-накрая проговори.

— От днес, от този момент ти си Пазителя. Аз дълго бях Пазител. Много, много дълго. Вече си забелязал това, нали?

Джонас кимна. Лицето на мъжа беше покрито с бръчки, а очите му, макар да бяха проницателни, изглеждаха уморени. Под тях имаше тъмни сенки.

— Мога да видя, че сте много стар — отвърна почтително Джонас. Към старите винаги се отнасяха с уважение.

Мъжът се усмихна. Докосна развеселено отпуснатата плът на лицето си.

— Всъщност не съм толкова стар, колкото изглеждам — рече той. — Работата ме състари. Знам, че изглеждам така сякаш скоро трябва да бъда освободен, но всъщност ми остава още доста време. Все пак се зарадвах, когато те избраха. Отне им много време. Изминаха цели десет години откакто се провали предишният избор и енергията ми вече започна да се изчерпва. Нуждая се от останалите си сили за твоето обучение. Чака ни тежка и болезнена работа, и двама ни.

— Заповядай, седни — каза той и посочи близкия стол. Джонас се настани на меката тапицирана мебел. Мъжът затвори очи и продължи да говори. — Когато бях дванайсетгодишен, бях избран също като теб. Бях изплашен, както си и ти сега, сигурен съм. — Той отвори за миг очи и се вгледа в Джонас, който кимна. После отново ги затвори. — Дойдох в тази същата стая, за да започна обучението си. Беше преди толкова много време. Предишният Пазител ми изглеждаше също така стар, както и аз на теб. И изглеждаше също толкова уморен. — Той се изправи на стола си, отвори очи и каза: — Можеш да ми задаваш въпроси. Аз самият нямам голям опит в описването на тази работа. За нея е забранено да се говори.

— Зная това, сър. Прочетох инструкциите — отвърна Джонас.

— Значи мога да пропусна някои неща — мъжът се подсмихна. — Длъжността ми е важна и изключително уважавана, но това не означава, че съм съвършен и последният път, когато се опитах да обуча заместник, се провалих. Моля те, задавай ми всякакви въпроси, които биха ти помогнали.

Джонас имаше въпроси. Хиляди. Милиони. Толкова въпроси, колкото бяха книгите, наредени по рафтовете. Но засега той не зададе нито един.

Мъжът въздъхна, изглежда подреждайки си мислите. След това отново заговори.