Дните и седмиците минаваха. Джонас изучаваше чрез спомените названията на цветовете и започна да ги вижда в обикновения си живот (макар да знаеше, че той вече не е обикновен и никога повече няма да бъде). Но не успяваше да ги задържи за дълго. Понякога зърваше зелена мълния в градинката на централния площад или в храстите край реката. Яркооранжевите тикви, докарани от земеделските ниви оттатък границите на общността, припламваха с наситен цвят и после отново потъваха в безцветната сивота.
Пазителя му каза, че ще мине много време, преди да започне да задържа цветовете.
— Но аз ги искам! — каза Джонас гневно. — Не е честно да няма цветове.
— Не е честно? — Пазителя погледна Джонас изпитателно. — Обясни ми какво имаш предвид.
— Ами… — Джонас замълча замислен. — Ако всичко е еднакво, тогава нямаме никакъв избор! Искам да се събуждам сутрин и да вземам решения! Синята туника или червената? — Той сведе поглед към безцветната тъкан на униформата си. — Но те всички са еднакви, винаги. — После леко се засмя. — Знам, че не е важно какво носим. Но…
— Но е важен изборът, нали? — попита Пазителя.
Джонас кимна.
— Малкият ми брат — започна той — не, това не е правилно. Той в действителност не ми е брат, а е
— Да, знам за случая с Гейбриъл.
— Е, сега е точно във възрастта, в която научава толкова много неща. Грабва играчките, когато ги държим пред него, и баща ми казва, че се учи да контролира мускулите си. Наистина е сладък. — Пазителя кимна. — Но сега, когато разпознавам цветовете, понякога си мисля: ами ако можехме да му показваме яркочервени неща или яркожълти и той можеше да избира? Вместо Еднаквостта.
— Може да направи грешен избор.
— О — Джонас замълча за момент, — разбирам какво имате предвид. Няма значение каква играчка ще избере едно
— Не е безопасно — подсказа му Пазителя.
— Определено не е — каза Джонас уверено. — Какво ще стане например, ако им позволят сами да избират партньора си? Ами ако той не е подходящ? Или — продължи той, почти смеейки се на абсурдното си хрумване — ако им бъде позволено сами да избират работата си?
— Плашещо е, нали? — отбеляза Пазителя.
Джонас се изкикоти.
— Много. Дори не мога да си го представя. Хората наистина трябва да бъдат предпазвани да не направят грешен избор.
— По-безопасно е.
— Да — съгласи се Джонас. — Много по-безопасно.
Но дори когато заговориха за друго, у Джонас остана някакво неясно чувство на неудовлетвореност.
Откри, че често изпитва гняв. Ядосваше се на децата от групата си заради това, че са доволни от живота си, който беше толкова монотонен, за разлика от неговия. И се ядосваше на себе си, че не може да направи нищо за тях.
Беше се опитал. Без да иска разрешение от Пазителя, защото се боеше — или по-скоро знаеше — че няма да му позволи, той се опита да предаде новите си усещания на приятелите си.
— Ашър — каза Джонас една сутрин, — погледни тези цветя много внимателно. — Двамата стояха до една леха със здравец, засадена близо до Залата на откритите документи. Той постави ръцете си на раменете на Ашър и се концентрира върху червеното на цветчетата, опитвайки се да го задържи възможно най-дълго и същевременно да предаде образа на приятеля си.
— Какво има? — попита Ашър неспокойно. — Нещо не е наред ли? — Той се отскубна от ръцете на Джонас. Смяташе се за крайно грубо да докосваш гражданин, който не е член на семейството ти.
— Не, нищо. За момент ми се стори, че са повехнали и трябва да уведомим Службата по градинарство, че се нуждаят от поливане. — Джонас въздъхна и се обърна.
Една вечер се прибра от обучението си, изпълнен с нови знания. Този ден Пазителя беше избрал един потресаващ и тревожен спомен. Под допира на ръцете му Джонас изведнъж се беше озовал на съвършено непознато място — горещо и ветровито под необятното синьо небе. Наоколо имаше малки туфи трева, няколко храста и камънаци, а недалеч на фона на небето се виждаха ниски дървета с широки стволове. Чуваше звуци, най-напред остро изщракване — в съзнанието му изникна думата пушки — след това изстрели и чудовищен звук от тежко падане, съпроводено от трясъка на счупени клони.
После чу гласове, които си подвикваха един на друг. Надничайки от мястото, където беше скрит зад някакви храсти, той си спомни за онова, което Пазителя му беше казал — че е имало времена, когато хората са имали различен цвят на кожата. Наистина двама от мъжете имаха тъмнокафява кожа, останалите бяха светлокожи. Приближавайки се, той видя как изтръгват бивните на слон, лежащ неподвижно на земята, и ги влачат оплискани с кръв. Джонас беше залят от ново възприятие за червения цвят.
После мъжете потеглиха бързо към хоризонта с превозно средство, хвърлящо камъни изпод колелата си. Един от тях го удари по челото и го събори на земята. Надяваше се с това всичко да свърши, но споменът продължи.
