Пазителят полностью

От скришното си място зад дърветата видя да се появява друг слон. Много бавно той се приближи до осакатеното тяло и го погледна. Побутна с гъвкавия си хобот огромния труп, после го протегна нагоре, откърти няколко клонки с листа и покри с тях разкъсаната плът.

Накрая сведе голямата си глава, вдигна хобота си и изрева в пустошта. Джонас никога преди не беше чувал подобен звук. Беше изпълнен с гняв и мъка и сякаш никога нямаше да спре.

Ревът продължи да звучи в ушите му и когато отвори очи и остана да лежи съкрушен на леглото. Не стихваше и докато въртеше бавно педалите към вкъщи.

— Лили — попита той вечерта сестра си, която взе утешителния си предмет — плюшения слон, от лавицата, — знаеш ли, че някога наистина е имало слонове? Живи?

Тя погледна надолу към опърпаната играчка и се усмихна.

— Да, бе. Сигурно — отвърна скептично.

Джонас отиде и седна зад тях, докато баща му развързваше панделките на Лили и разресваше косата й. Постави ръка върху раменете им. С цялото си същество се опита да им предаде частица от спомена — не за измъчения рев на слона, а за самото му съществуване, за грамадното създание и за нежното докосване, с което се бе погрижило за приятеля си накрая.

Но баща му продължи да разресва дългата коса на Лили, а тя нетърпеливо се размърда под ръката на брат си.

— Джонас — каза тя, — причиняваш ми болка.

— Извини ме, че ти причиних болка, Лили — промърмори Джонас и отдръпна ръката си.

— Приемам извинението ти — отвърна Лили равнодушно, размахвайки безжизненото слонче.

— Пазителю — попита веднъж Джонас, докато се приготвяха за работа, — нямате ли съпруга? Или не ви е разрешено да кандидатствате за брачна партньорка? — Макар да не беше длъжен да спазва правилото за избягване на грубостта, на него му беше ясно, че въпросът му е груб. Но Пазителя го окуражаваше да задава въпроси, без да показва, по какъвто и да е начин, че е смутен или обиден дори и от най-личните.

Пазителя се подсмихна.

— Не, няма правило, което да ми забранява това. Аз също имах съпруга. Забравяш колко съм стар, Джонас. Някогашната ми съпруга сега живее с бездетните възрастни.

— О, разбира се — Джонас наистина беше забравил възрастта на Пазителя. Когато хората от общността остарееха, животът им се променяше — те вече не бяха нужни за създаването на семейство. Когато Джонас и Лили пораснеха, родителите им също щяха да отидат да живеят с бездетните възрастни.

— Ти ще можеш да кандидатстваш за съпруга, ако желаеш, Джонас. Но те предупреждавам, че ще ти бъде трудно. Начинът ти на живот ще бъде различен от този на останалите семейства, защото книгите са забранени за гражданите. Единствено ти и аз имаме достъп до тях.

Джонас огледа внушителните редици томове наоколо. Той вече успяваше понякога да види цветовете им. През всичките часове, прекарани с Пазителя в разговори и предаване на спомени, Джонас все още не беше отворил нито една от тях. Но бе прочел някои от заглавията и знаеше, че в книгите се съдържа цялото знание за изминалите векове и че един ден те ще бъдат негови.

— Значи, ако имам съпруга и може би деца, ще трябва да крия книгите от тях?

Пазителя кимна.

— На мен не ми бе позволено да споделям книгите със съпругата си. А има и други затруднения. Помниш ли правилото, че новият Пазител няма право да говори за обучението си?

Джонас кимна. Разбира се, че го помнеше. Това бе най-неприятното от всички правила, които трябваше да спазва.

— Когато официално станеш Пазител, когато приключим работата си тук, ще ти бъде даден нов списък с правила. Това са правилата, които аз спазвам. И едва ли ще се учудиш, че нямам право да говоря за работата си с никого, освен със следващия Пазител. Тоест, освен с теб. Така че няма да можеш да споделиш със семейството си огромна част от живота си. Трудно е, Джонас. За мен беше трудно. Сигурно разбираш, че моят живот са спомените.

Джонас кимна отново, но беше объркан. Животът не се ли състои в това, което правиш всеки ден?

— Виждал съм ви да се разхождате — каза той.

Пазителя въздъхна.

— Разхождам се. Ям на обяд. И когато ме повикат старейшините, се отзовавам, за да им дам съвет.

— Често ли ги съветвате? — Джонас малко се стресна при мисълта, че един ден той ще е този, който ще съветва управителното тяло.

Но Пазителя поклати глава.

— Рядко. Само когато са изправени пред нещо, за което нямат опит. Тогава ме викат, за да използвам спомените си и да ги посъветвам. Но се случва много рядко. Понякога ми се иска да се възползват по-често от мъдростта ми — има толкова много неща, които мога да им кажа, неща, които бих искал да се променят. Но те не желаят промяна. Животът тук е толкова подреден, толкова предсказуем, толкова безболезнен. Това е техният избор.

— Защо тогава изобщо им е нужен Пазител, щом никога не се обръщат към него — вметна Джонас.

— Те се нуждаят от мен. И от теб — каза Пазителя. — И преди десет години бяха принудени да си спомнят това.

— Какво е станало преди десет години? — попита Джонас. — О, зная. Опитали сте се да обучите своя приемник, но не се е получило. Защо?