И той постави ръцете си на гърба на Джонас.
Беше почти същият спомен, макар че хълмът изглеждаше по-стръмен и снегът не бе така обилен. Беше и по-студено. Застанал на върха, Джонас можеше да види, че снегът под шейната не е плътен и мек като преди, а твърд и покрит със синкав лед.
Шейната се плъзна напред и Джонас се засмя от радост, очаквайки зашеметяващото спускане през свежия мразовит въздух.
Но този път плъзгачите не можаха да се врежат в заледената кора, както стана предишния път на заснежения хълм, те се завъртяха странично и шейната се понесе надолу. Джонас дръпна въжето, опитвайки се да я изправи, но хълмът беше твърде стръмен, а скоростта твърде висока и той загуби контрол. Вече не се наслаждаваше на усещането за свобода, а ужасен се бе оставил на милостта на ускорението и се носеше надолу по леда.
Лъкатушейки и въртейки се, шейната се блъсна в една издутина на склона и Джонас подскочи и изхвърча. Падна с прегънат крак и чу как костта изхрущя. Пързаляше се с лице по неравния лед и когато най-после спря, известно време лежа вцепенен, без все още да изпитва нищо друго, освен страх.
След това дойде първата вълна на болката. Той изстена. Сякаш секира се беше забила в крака му, разсичайки всеки нерв с горещото си острие. В замъгленото му съзнание изникна думата „огън“ и той усети как пламъците докосват наранената му плът. Опита се да помръдне, но не можа. Болката се засили.
Той извика, но никой не се отзова.
Хлипайки, извърна глава и повърна върху замръзналия сняг. От лицето му върху повърнатото покапа кръв.
— Не-е-е-е-е! — изплака той и викът му заглъхна в празното пространство, понесен от вятъра.
Изведнъж отново се озова в Пристройката. Лежеше, стенейки на леглото. Лицето му беше мокро от сълзи. Вече способен да се движи, той се размърда, дишайки дълбоко, за да се освободи от спомена.
Седна и погледна крака си, изпънат невредим на леглото. Чудовищният пристъп на болката беше стихнал. Но кракът все още го болеше и чувстваше лицето си разранено.
— Мога ли да получа обезболяващо? — помоли се той.
Във всекидневния си живот обикновено получаваше лекарство — за синините, раните, прищипаните пръсти, болките в стомаха, за ожуленото коляно, когато паднеше от колелото си. Винаги го намазваха с антисептичен крем или му даваха хапче, или пък в редки случаи му биеха инжекция, което напълно и мигновено го освобождаваше от болката.
— Не — отвърна Пазителя и извърна поглед.
Вечерта, накуцвайки, Джонас вървеше към вкъщи и буташе колелото си. Болката от слънчевото изгаряне беше слаба и бързо премина. Но тази не стихваше, макар да не беше непоносима като болката, която бе изпитал на хълма. Джонас се опита да бъде смел.
Помнеше, че ръководителката на общността му беше казала, че трябва да бъде смел.
— Всичко наред ли е, Джонас? — попита баща му на вечеря. — Много си тих тази вечер. Не се ли чувстваш добре? Имаш ли нужда от някакво лекарство?
Но Джонас знаеше правилата. Никакви лекарства за неща, свързани е обучението.
И никакво обсъждане на обучението. Във времето за споделяне на чувства той просто каза, че е уморен, че уроците в училище са били много трудни този ден.
Прибра се рано в стаята си и през затворената врата можеше да чуе как родителите му и сестра му се смеят, докато къпят Гейбриъл.
Обучението продължи и всеки ден ставаше все по-мъчително. Болката от счупването започна да му се струва като лек дискомфорт, когато Пазителя започна решително, малко по малко, да му показва дълбоките ужасяващи страдания на миналото. Всеки път той беше така мил да приключи следобеда с някой приятен, изпълнен с цветове спомен — за опънато платно на фона на синьо-зелено езеро, за поляна, изпъстрена с диви цветя, или оранжев залез над планински върхове.
Но това не беше достатъчно, за да смекчи болката, която Джонас започна да опознава.
— Защо — попита той, след като изживя един мъчителен спомен, в който беше изоставен сам и без храна, а гладът предизвикваше болезнени спазми в празния му подут стомах. — Защо ние двамата трябва да пазим тези спомени?
— Те ни дават мъдрост — отвърна Пазителя. — А без мъдрост аз не мога да изпълнявам функцията си да съветвам старейшините, когато ме повикат.
— Но каква мъдрост получаваш от глада? — изстена Джонас. Стомахът му продължаваше да се свива, макар споменът да си бе отишъл.
— Преди години — каза мъжът, — още преди да се родиш, много граждани се обръщаха към Съвета на старейшините с молба да се увеличи броят на ражданията. Искаха на всяка
Джонас кимна.
— Това звучи разумно.
— Идеята беше определени семейства да получават допълнително дете.
Джонас кимна отново.
— Моето може — отбеляза той. — Тази година получихме Гейбриъл. Много е забавно да има трето дете.
