Пазителя се усмихна тъжно.
— Когато новият Пазител се провали, спомените, които му бях предал, се изгубиха. Не се върнаха при мен. Отидоха… — Той направи пауза, търсейки най-вярното обяснение. — Не зная със сигурност. Отидоха на мястото, където са били преди съществуването на пазителите. Някъде там… — Махна неясно с ръка. — Хората имаха достъп до тях. Очевидно и преди е било така. Всеки имаше достъп до спомените. Настъпи пълен хаос, за известно време те наистина страдаха. После спомените стихнаха и всичко се успокои. Но определено ги накара да осъзнаят, че се нуждаят от Пазител, който да съхранява цялата тази болка. И знание.
— Но това означава вие да страдате през цялото време — отбеляза Джонас.
Пазителя кимна.
— И ти също ще страдаш. Това е моят живот. Такъв ще бъде и твоят.
Джонас се замисли за това какво го очаква.
— Разходки, хранене — той се огледа наоколо, — четене? Това ли е всичко?
Пазителя поклати глава.
— Това са просто нещата, които правя. Но животът ми е
— В тази стая?
Пазителя отново поклати глава. Постави ръце на челото и гърдите си.
— Не. Тук, в цялото ми същество. Където са спомените ми.
— Нашите наставници по наука и технологии ни обясниха как работи умът — каза Джонас разпалено. — Използва електрически импулси. Като компютъра. Ако стимулираш една част от мозъка с електрод… — Той замълча, забелязвайки странното изражение на лицето на Пазителя.
— Те не знаят нищо — рече горчиво мъжът.
Джонас беше потресен. Още от първия ден в Пристройката те пренебрегваха правилото за грубостта и Джонас свикна с това. Но този път беше различно, онова, което каза Пазителя, беше повече от грубо. В него се съдържаше ужасно обвинение. Ами ако някой го беше чул?
Той бързо погледна към високоговорителя на стената, ужасен, че Комитетът може да ги слуша постоянно. Но както винаги по време на техните сеанси той беше изключен.
— Нищо? — прошепна Джонас нервно. — Но моите наставници…
Пазителя махна нетърпеливо с ръка.
— О, твоите наставници са добре обучени. Познават отлично научните факти. Всеки от тях е добре подготвен за работата си. Просто… без паметта всичко е безсмислено. Те прехвърлиха това бреме върху мен. И върху предишния Пазител. И върху този преди него…
— … и върху по-по-по-предишния — продължи Джонас.
Пазителя се усмихна, но усмивката му беше странно сурова.
— Точно така. И след това ще бъдеш ти. Голяма чест.
— Да, сър. Казаха ми го на церемонията. Най-голямата.
В някои следобеди Пазителя отменяше заниманията им. Когато Джонас го завареше изгърбен и пребледнял да люлее тялото си напред-назад, знаеше, че ще бъде отпратен обратно у дома.
— Върви си — казваше му Пазителя с усилие. — Днес имам болки. Ела утре.
В такива дни, угрижен и разочарован, Джонас се разхождаше покрай брега на реката. Пътеките обикновено бяха пусти, само от време на време срещаше някоя бригада доставчици или озеленители. Малките деца прекарваха времето си след училище в Детския център, а по-големите бяха заети с доброволните си часове или обучението си.
Вървейки сам, той тренираше паметта си. Търсеше с поглед зелените искри, които знаеше, че може да зърне в храстите наоколо. Когато цветът проблеснеше, той се фокусираше върху него, опитвайки се да го задържи в съзнанието си възможно най-дълго, докато главата накрая го заболяваше и той го оставяше да изчезне.
Взираше се в плоското безцветно небе, извличайки от него синевата, и извикваше от спомените си слънчевите лъчи, докато не започнеше да усеща топлината им.
Понякога заставаше в началото на моста над реката, по който гражданите можеха да минават само със специално разрешение. Джонас беше прекосявал реката по време на училищни екскурзии до съседните общности и знаеше, че оттатък моста земята е все така плоска, с равни земеделски полета. Общностите, които беше виждал, по същество бяха същите — само жилищните сгради бяха малко по други и училищната им програма беше различна.
Той се чудеше какво ли има там далеч, където никога не е бил. Земята не свършваше с близките общности. Имаше ли хълмове там
— Пазителю — попита той един следобед, когато отново бе отпратен, — какво ви причинява болка? — Старецът не отговори и Джонас продължи: — Първият старейшина ме предупреди, че получаването на паметта е свързано с ужасна болка. Вие също ми казахте, че след провала на предишния Пазител са се освободили спомени, които са били мъчителни за общността. Но аз не съм страдал, Пазителю, наистина. — Джонас се усмихна. — О, спомням си слънчевото изгаряне, което ми предадохте първия ден, но не беше чак толкова ужасно. Какво ви причинява такова страдание? Ако ми предадете част от него, може би ще ви олекне малко.
Пазителя кимна.
— Легни — каза той. — Предполагам, че вече е време. Не мога вечно да те щадя. Рано или късно ще трябва да поемеш този товар. Нека помисля — продължи старецът, докато Джонас лежеше на леглото и чакаше леко уплашен. — Добре, ще започнем с нещо познато. Нека отново се върнем на хълма с шейната.
