Пазителят полностью

— Но това означава — продължи майка му, — че ще бъдеш преместен в нова група, както и всеки един от приятелите ти. Вече няма да прекарваш времето си с връстниците си. След церемонията ще бъдеш постоянно с групата на назначението, си. Няма да има повече часове за доброволен труд, нито време за почивка. Така че приятелите вече няма да са ти толкова близки.

Джонас разтърси глава.

— Аз и Ашър винаги ще бъдем приятели — отсече той. — А и училището ще продължи.

— Това е вярно — съгласи се баща му. — Но и това, което майка ти каза, също е вярно. Ще има промени.

— При това положителни промени — отбеляза майка му. — След Церемонията на дванайсетгодишните ми липсваха детските забавления. Но когато започнах обучението си по „Закон и правосъдие“, открих, че съм обкръжена от хора, които споделят моите интереси. Намерих приятели на ново равнище, приятели от различни възрасти.

— Продължи ли въобще да си играеш? — попита Джонас.

— От време на време — отвърна майка му. — Но за мен това вече не беше толкова важно.

— Аз продължих — каза баща му, смеейки се. — И все още го правя всеки ден в Центъра за детски грижи — крия се и после казвам „бау“, пляскам с ръце, подскачам. — Той се пресегна и разроши старателно сресаната коса на Джонас. — Забавленията не свършват, когато станеш дванайсетгодишен.

Лили се появи, облечена в пижамата си, и въздъхна нетърпеливо.

— Този личен разговор беше много дълъг — намеси се тя. — А някои хора си чакат утешителния предмет.

— Лили — каза майка й нежно, — скоро ще станеш деветгодишна и тогава утешителният предмет ще ти бъде отнет и ще бъде даден на по-малко дете. Трябва да свикнеш да заспиваш без него.

Но баща й вече беше отишъл до полицата, за да свали оттам едно плюшено слонче. Повечето утешителни предмети като този на Лили бяха меки и пухкави въображаеми същества. Например утешителния предмет на Джонас наричаха „мече“.

— Заповядай, Лили-Били — каза баща им. — Ще дойда да ти помогна да си свалиш панделките.

Джонас и майка му се спогледаха, но после проследиха с любов как баща му и Лили се отправиха към стаята й с плюшения слон, който беше получила още при раждането си. Майка му се премести на голямото бюро и отвори чантата си с книжа. Нейната работа, изглежда, никога не свършваше, дори когато си беше вечер у дома. Джонас отиде при своето бюро и започна да прехвърля учебниците, за да си приготви домашните. Но продължаваше да мисли за декември и предстоящата церемония.

Въпреки че се чувстваше по-уверен след разговора с родителите си, той нямаше и най-малка представа какво назначение ще му изберат старейшините, нито как ще се чувства през този ден.

— О, виж! — пищеше Лили от радост. — Не е ли сладък? Виж колко е мъничък! И има смешни очи като твоите, Джонас! — Той я погледна гневно. Не му беше приятно да споменава очите му. Изчака баща му да й направи забележка, но той разкопчаваше коша от колелото си и не й обърна внимание.

Джонас се приближи.

Първото нещо, което забеляза, когато видя новото дете, надничащо любопитно от коша, бяха светлите му очи.

Почти всички граждани на общността имаха тъмни очи. Родителите му, Лили, приятелите му и всички членове на групата му. Разбира се, имаше и някои изключения — самият Джонас, както и едно момиче от групата на петгодишните, чиито очи също бяха светли. Никой обаче не говореше за това. Нямаше конкретно правило, но се смяташе за грубост да обръщаш внимание на нещата, които правят даден индивид различен или необикновен. Той си помисли, че Лили скоро ще трябва да научи това или ще бъде привикана, за да бъде наказана заради своята нетактичност.

Баща му постави велосипеда си на мястото за паркиране. След това взе коша и го внесе в къщата. Лили го последва и подметна, поглеждайки през рамо към Джонас:

— Може да е роден от същата майка като теб.

Джонас не отвърна нищо и ги последва вътре. Но беше поразен от очите на новото дете. Огледалата бяха рядкост в общността, не бяха забранени, но нямаше голяма нужда от тях и той никога не си правеше труда да се оглежда, дори когато се намираше в помещение с огледало. Сега, виждайки новото дете, си спомни, че светлите очи не само бяха рядкост, но и придаваха на човек един особен поглед. Как да го нарече? Дълбок, реши той. Сякаш се взираш в чистата вода на дълбока река, на чието дъно се крият неща, които никой не може да види. Той се почувства неловко, осъзнавайки, че има същия поглед.

Върна се на бюрото си, преструвайки се, че не проявява интерес към новото дете. В другия край на стаята мама и Лили се бяха навели, за да гледат как баща им развива пелените му.

— Как се нарича утешителният му предмет? — попита Лили, вдигайки плюшеното създание, подпряно до детето в кошчето му.

Баща й го погледна.

— Хипопотам — каза той.

Лили се засмя на смешната дума.