Пазителят полностью

Церемонията на дванайсетгодишните беше последната.

Най-важната.

— Спомням си колко горди изглеждаха родителите ми — дори сестра ми, която въпреки че искаше да бъде навън и да кара колелото си, спря да нервничи и беше много спокойна и внимателна, когато дойде моят ред.

Но ако трябва да бъда честен — каза баща му, — аз не изпитвах безпокойство като теб, защото бях напълно сигурен какво ще е моето назначение.

Джонас беше изненадан. Нямаше начин как да се разбере това предварително. Разпределението беше тайно и се правеше от Съвета на старейшините — лидерите на общността, които приемаха това свое задължение толкова сериозно, че никой не си правеше шеги с назначенията.

Майка му също изглеждаше изненадана.

— Как си могъл да разбереш? — попита тя.

Баща му се усмихна нежно.

— Е, за мен беше ясно — по-късно родителите ми признаха, че и за тях е било очевидно каква е моята дарба. Винаги съм обичал новите деца повече от всичко. Когато приятелите ми от моята група си правеха състезание с велосипеди или строяха кули и мостове с конструкторите си, или…

— Все неща, които и аз правя с приятелите си — отбеляза Джонас.

— Аз също винаги участвах, разбира се, защото като деца трябва да имаме опит във всичко. И в училище се учех старателно. Но през цялото време чувствах, че новите деца ме привличат. Прекарвах почти всичките си часове за доброволен труд, помагайки в Центъра за детски грижи. Разбира се, старейшините знаеха това от наблюденията си.

Джонас кимна. През последната година той усещаше, че наблюдението се е засилило. В училище, във времето за почивка и часовете за доброволен труд той беше забелязал, че старейшините следят и него, и другите деца от групата му. Беше ги виждал да си водят бележки. Освен това знаеше, че провеждат дълги срещи с всички наставници, които бяха работили с тях през годините.

— Така че бях доволен, но не и изненадан, когато беше обявено назначението, ми за детегледач — обясни баща му.

— Всички ли ръкопляскаха, въпреки че не са били изненадани? — попита Джонас.

— О, разбира се. Радваха се за мен, защото бях получил назначението, което исках най-много. Чувствах се много щастлив. — Баща му се усмихна.

— Имаше ли някой от групата на единайсетгодишните, който да остана разочарован? — попита Джонас. За разлика от баща си той нямаше никаква представа какво ще е назначението му. Но знаеше, че би могъл да остане и разочарован. Въпреки че уважаваше работата на баща си, той изобщо не искаше да бъде детегледач. Или работник.

Баща му се замисли.

— Не, не мисля. Старейшините са много внимателни в наблюденията си и подборът им е прецизен.

— Мисля, че това е най-важната работа в нашата общност — отбеляза майка му.

— Приятелката ми Йошико беше изненадана, когато я назначиха за лекар — каза баща му, — но беше развълнувана. В групата ни имаше и едно момче Андрей, което никак не обичаше физическите упражнения. Използваше времето за почивка, за да се занимава с конструктора си, а в часовете за доброволен труд винаги строеше нещо. Старейшините знаеха това, разбира се. Андрей получи назначение за инженер и беше много доволен.

— След време Андрей проектира моста над реката в западната част на града — каза майка му. — Когато ние бяхме деца, нямаше мост там.

— Много рядко има недоволни, Джонас. Не мисля, че трябва да се притесняваш за това — успокои го баща му. — А ако останеш разочарован, знаеш, че можеш да подадеш жалба до комитета…

Всички се засмяха.

— Малко се тревожа за назначението, на Ашър — призна Джонас. — Той е много забавен, но няма никакви сериозни интереси. Превръща всичко в игра.

Баща му се подсмихна.

— Знаеш ли — каза той, — спомням си, когато Ашър беше ново дете, преди да му бъде дадено име. Никога не плачеше. Кикотеше се и се радваше на всичко. Всичките ми колеги с удоволствие се грижеха за него.

— Старейшините познават Ашър — каза майка му. — Ще намерят правилното назначение за него. Не мисля, че е нужно да се притесняваш. Но Джонас, нека те предупредя за нещо, за което може би не се замисляш. Аз самата не си давах сметка за това преди моята Церемония на дванайсетгодишните.

— За какво?

— Ами това е последната от церемониите, както знаеш. След дванайсет години възрастта няма значение. Повечето от нас с течение на времето дори забравят на колко години са, въпреки че информацията се пази в Залата на откритите документи и можем да отидем и да проверим, ако желаем. Това, което е важно, е да се подготвиш за живота си като възрастен и за обучението, което ще получиш след назначението, си.

— Знам това — каза Джонас. — Всички го знаят.