Пазителят полностью

— Просто стой далеч от реката, приятелю — каза той. — Общността загуби Розмари след пет седмици обучение и това предизвика истинска катастрофа. Не знам какво ще правят, ако загубят и теб.

— Защо катастрофа?

— Мисля, че веднъж ти споменах — припомни му Пазителя, — че когато тя си отиде, спомените се върнаха при хората. Ако случайно някога паднеш в реката, Джонас, спомените ти няма да се изгубят с теб. Те са вечни, Розмари беше с мен само тези пет седмици и повечето й спомени бяха хубави. Но имаше няколко ужасни — онези, които я съкрушиха. За известно време същото преживя и общността. Всички тези чувства! Те никога преди не бяха изпитвали нищо подобно. Аз самият бях опустошен от собствената си мъка и от усещането си за провал, че дори не се опитах да им помогна да преодолеят тяхната. Освен това бях изпълнен с гняв. — Пазителя замълча и се замисли. — Знаеш ли — каза той накрая, — ако те изгубят сега, след цялото ти обучение, те ще получат всички спомени, които пазиш в себе си.

Джонас направи гримаса.

— Това ще ги съсипе.

— Определено. Няма да могат да се справят сами.

— Аз самият се справям единствено защото вие ми помагате — отбеляза Джонас.

Пазителя кимна.

— Предполагам — каза той бавно, — че бих могъл…

— Бихте могли какво?

Пазителя остана известно време дълбоко замислен, сетне каза:

— Ако паднеш в реката, предполагам, че бих могъл да помогна на цялата общност, така както помагам на теб. Това е интересна идея. Трябва да помисля още малко. Може би отново ще го обсъдим. Но не сега. Радвам се, че плуваш добре, Джонас, но стой далеч от реката. — Мъжът се засмя, но смехът му прозвуча горчиво. Мислите му, изглежда, бяха някъде другаде, а погледът му беше угрижен.

Джонас погледна часовника. Винаги имаха толкова много работа, че двамата с Пазителя рядко успяваха просто да поседят като сега и да поговорят.

— Съжалявам, че ви изгубих толкова много време с въпросите си — каза Джонас. — Подхванах тази тема, защото днес баща ми трябва да освободи ново дете. Трябва да избере единия от двама близнаци и да освободи другия. Правят избора, като измерват теглото им. — Джонас отново погледна часовника. — Всъщност предполагам, че вече е приключил. Мисля, че беше сутринта.

На лицето на Пазителя се изписа напрегнато изражение.

— Иска ми се да не го правят — прошепна той тихо, сякаш на себе си.

— Ами, тогава ще има съвсем еднакви хора в общността! Помислете си колко ще е объркващо. — Джонас се засмя. — Ще ми се да мога да го видя освобождаването — добави той. Щеше да му бъде приятно да наблюдава как баща му изпълнява церемонията, как изкъпва по-малкото дете и го успокоява. Той беше толкова нежен.

— Можеш да гледаш — отбеляза Пазителя.

— Не — отвърна Джонас. — Никога не позволяват на деца да гледат. Много е поверително.

— Джонас — каза Пазителя, — знам, че си прочел внимателно правилата, свързани е обучението ти. Не си ли спомняш, че ти е позволено да питаш всекиго за всичко?

Джонас кимна.

— Да, но…

— Джонас, когато времето ни заедно приключи, ти ще бъдеш новият Пазител. Можеш да четеш книгите, ще имаш спомените. Ще имаш достъп до всичко. Това е част от обучението ти. Ако искаш да наблюдаваш освобождаване, просто трябва да го заявиш.

Джонас сви рамене.

— Е, тогава може би ще го направя. Но вече е твърде късно. Сигурен съм, че беше планирано за сутринта.

— Сигурно не знаеш, но всички поверителни церемонии се записват. Записите се съхраняват в Залата на закритите документи. Искаш ли да видиш днешното освобождаване?

Джонас се подвоуми. Боеше се, че на баща му не би харесало да гледа нещо толкова поверително.

— Мисля, че трябва да го сториш — каза Пазителя строго.

— Добре тогава — съгласи се Джонас. — Какво трябва да направя.

Пазителя се надигна от стола си, отиде до високоговорителя на стената и включи предавателя.

Веднага прозвуча глас.

— Да, Пазителю. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да видя сутрешното освобождаване на единия от близнаците.

— Един момент, Пазителю. Благодаря ви за инструкциите.

Джонас наблюдаваше екрана над редицата от бутони. В началото по бялото поле потрепнаха накъсани зигзагообразни линии. След това се появиха някакви цифри, после дата и час. Той беше впечатлен и изненадан, че ставащото пред очите му е възможно.

Изведнъж на екрана се появи малка стая без прозорци. В нея нямаше почти нищо, с изключение на едно легло, шкаф и маса с някакви прибори — Джонас разпозна теглилката, беше виждал такава по време на доброволните си часове в Центъра за детски грижи. Подът беше покрит със светъл килим.

— Това е най-обикновена стая — отбеляза Джонас. — Мислех си, че се провежда в голяма зала като в Дома на старите. Там всички присъстват на церемонията по освобождаването. Но предполагам, че щом се освобождава новородено…

— Шшшшт — прекъсна го Пазителя, без да откъсва очи от екрана.