Но Джонас вече беше изпитвал тъга. Беше изпитвал истинска скръб. Знаеше, че подобни чувства е трудно да бъдат потушени. Те бяха дълбоки и не беше нужно да се обсъждат. Те се изживяваха. И ето днес той изживяваше истинско щастие.
— Ашър! — Съзря колелото на приятеля си, полегнало на една страна в края на площадката за игра. Наоколо по земята бяха пръснати и други колела. В почивните дни правилата за реда можеха да бъдат пренебрегвани.
Той спря и захвърли колелото си до останалите.
— Хей, Аш! — извика той, оглеждайки се наоколо. Изглежда, на площадката нямаше никого. — Къде си?
— Пфиу! — долетя нечий детски глас иззад близкия храст. — Бам! Бам! Бам! — Едно момиче от групата на
— Улучи ме — извика тя и падна ухилена на земята.
— Бам!
Застанал край площадката, Джонас разпозна гласа на Ашър. Видя приятелят му да се прицелва с въображаемо оръжие в ръка, втурвайки се от едно дърво към друго.
— Бам! На огневата линия си, Джонас! Пази се!
Джонас отстъпи. Отиде зад колелото на Ашър и се сви там така, че да не го виждат. Той често беше играл на тази игра с другите деца — игра на добри и лоши, безобидно развлечение, което им помагаше да изразходват енергията си и приключваше в мига, в който някой легнеше в нелепа поза на земята.
Никога преди не я беше разпознавал като игра на война.
— Атака! — Викът дойде иззад малък склад, където се държаха съоръженията за игра. Три деца се спуснаха напред, въображаемите им оръжия бяха в позиция за стрелба.
От другата страна на площадката долетя друг вик:
— Контраатака!
Нова група деца — сред които и Фиона — изникнаха от скривалищата си и хукнаха из площадката, стреляйки приведени. Някои от тях изведнъж замираха и се хващаха с неестествени жестове за гърдите или рамото, преструвайки се на простреляни. После падаха на земята, едва сдържайки смеха си.
В Джонас се надигна вълна от емоции. Изведнъж той осъзна, че върви през площадката.
— Улучих те, Джонас! — извика Ашър иззад едно дърво. — Бам! Отново те улучих!
Джонас стоеше сам в центъра на площадката. Няколко от децата вдигнаха глави и се взряха неспокойно в него. Атакуващите армии спряха огъня, излязоха иззад укритията си и зачакаха какво ще последва.
В съзнанието си Джонас отново видя лицето на умиращото момче на фронта, което го молеше за вода. Изведнъж почувства, че се задушава.
Едно от децата вдигна въображаемото си оръжие и се опита да го ликвидира. „Пфиу!“ След това всички замлъкнаха неловко и единственият звук, който се чуваше, беше от накъсаното дишане на Джонас. Той се опитваше да не заплаче.
После, след като нищо не се случи и нищо не се промени, децата се спогледаха нервно и си тръгнаха. Той чу как изправят колелетата си и потеглят.
Останаха само Ашър и Фиона.
— Какво има, Джонас? Това беше само игра — каза Фиона.
— И ти я провали — добави Ашър раздразнено.
— Не играйте повече на тази игра — помоли Джонас.
— Аз съм този, който се обучава за помощник координатор на забавленията — отбеляза Ашър гневно. — Ти не си
— Специалист — поправи го автоматично Джонас.
— Все едно. Не можеш да ни казваш на какво да играем, дори и да си новият Пазител. — Ашър се сепна. — Извинявай, че не ти отдадох нужното уважение — промърмори той.
— Ашър — каза Джонас. Стараеше се да говори меко и ясно, търсейки най-точните думи. — Няма откъде да знаеш това. Аз самият не го знаех. Но е жестока игра. В миналото са…
— Казах извинявай, Джонас.
Джонас въздъхна. Нямаше смисъл. Естествено, Ашър нямаше да го разбере.
— Приемам извинението ти, Ашър — отвърна той уморено.
— Искаш ли да покараме край реката, Джонас? — попита Фиона, хапейки нервно устната си.
Джонас я погледна. Беше толкова очарователна. За момент си помисли, че не би искал нищо друго, освен да върти педалите спокойно край реката, смеейки се и разговаряйки с приятелката си. Но знаеше, че старите времена му бяха отнети. Затова само поклати глава. Миг по-късно приятелите му се обърнаха и отидоха при колелетата си. Той ги гледаше как си тръгват.
Бавно се запъти към пейката до склада и седна, обзет от чувство на загуба. Детството, приятелите, безгрижното усещане за сигурност — всичко това му се изплъзваше. Смехът и виковете на децата, играещи си на война, породиха у него дълбока печал. Знаеше, че не биха могли да го разберат без спомените. Изпитваше такава любов към Ашър и Фиона, но те не можеха да отвърнат на чувствата му без спомените. А той не можеше да им ги даде. Джонас вече беше сигурен, че не е в състояние да промени нещо.
Вечерта Лили разказваше жизнерадостно за прекрасния почивен ден, за игрите с децата, за обяда на открито и за тайния й опит (макар че тя си го призна) да покара велосипеда на баща си.
— Нямам търпение да получа първото си колело следващия месец. Това на татко е твърде голямо и паднах — съобщи тя делово. — Добре че Гейб не беше на детската седалка.
