По-студената война полностью

- Нещо такова - отвърна тя, отбивайки с усмивка ехидността в тона на Кел. - Всъщност бяхме й го приготвили във вид на дъвка. И като течност, резервна опция, в случай че Клекнър не клъвнеше. Но той държеше да освежи дъха си след „Бужи“, тя му предложи дъвка, той прие, подъвка десет минути, после я целуна и след около час спеше дълбоко. Изпитият алкохол свърши останалото.

- А Рейчъл?

- Какво Рейчъл?

- Ами ако Клекнър се досети, че е изпързалян? Ами ако се усъмни в новата батерия? Ами ако вече знае, че го следим и че пътуването на Рейчъл до Истанбул утре е само примамка, за да го върнем там? Та той може да я убие!

- Това е леко пресилено, не мислиш ли? СВР едва ли ще рискува трета световна война, убивайки служители на британското разузнаване.

- Те убиха Цецилия Шандор, която работеше за тях.

- Именно. - Амилия изглеждаше доволна, че толкова лесно е спечелила спора. - В моменти на разочарование руснаците убиват своите. - Тя изненада Кел, като го докосна по рамото, минавайки покрай него. -Освен това на Рейчъл може и да не й се наложи да се вижда с Клекнър в Истанбул.

- В смисъл?

- Ами тя си свърши работата. Смени батерията. -Амилия си позволи тънка усмивчица. - Телефонът работи. Виждаме Клекнър, чуваме го. Стига да си носи телефона на срещите, дори да извади батерията, ние ще улавяме от петнайсет метра всяка дума от разговора им.

Всичко се разви както Амилия бе обещала, точно според плана й. Абакус отиде на вечерята със състудентите си от „Джорджтаун“; Абакус се върна в стаята си и си легна; Абакус се събуди в петък сутрин и после Абакус отиде да се види с Александър Минасян.

Кел и екипът за наблюдение не го изпускаха нито за момент по простата причина, че батерията можеше да се повреди, обезсмисляйки подвига на Рейчъл. Видяха го да влиза в посолството в четвъртък следобед, от там го проследиха до едно кино в „Уестфийлд“. Вечерта на същия ден беше в „Галвин“ за вечерята с още седем души, след което едно такси на МИ5, уж случайно преминаващо в един през нощта по Бейкър Стрийт - точно в момента, когато тайфата от „Джорджтаун“ се изнасяше шумно от заведението, - го качи, за да го откара обратно до „Рембранд“. На следващия ден, когато вече имаше резервация за полета на Бритиш Еъруейс до Истанбул в 18:40 ч., американецът бе нагласил будилника си за седем сутринта и осъществи една толкова дълга, усукана и изтощителна операция по контранаблюдение, че на Кел не му оставаше друго, освен да се възхищава на безупречния му професионализъм чак до дванайсет и шест минути, когато Клекнър се изгуби из улиците на „Кларкънуел“ и повече не го видяха.

Но това, че екипът още веднъж бе оставил Абакус да се изплъзне, нямаше особено значение. Кел изпълни доблестно дълга си към Джез, Тео и Каръл и дори към негодната за нищо Нина, успокоявайки ги, че имат насреща си превъзходно трениран агент на ЦРУ и че няма нищо срамно в това да го изтърват за втори път. И това наистина нямаше значение, защото блекбърито на Клекнър продължаваше да изпраща сигнал, микрофонът работеше и ги заведе чак до скромното хотелче, помещаващо се в едната от две къщи близнаци в „Снеърсбрук“, където Минасян го очакваше, седнал във фоайето.

- Къде е собственикът? - попита Клекнър, изтощен от над четиричасовото надхитряне с преследвачите си, но и зарадван от факта, че Минасян също бе успял да дойде до мястото на срещата без опашка.

- Ние сме собственикът - увери го Минасян и двамата се прегърнаха като братя, които от години не са се виждали.

На входа на хотела Клекнър бе свалил спортното си яке. Бе извадил батерията и я бе оставил във вътрешния джоб на якето, закачено на една кука в коридора, а телефона бе взел със себе си на срещата.

Разговорът между двамата бе незабавно свален на хартия. Устройството, поставено от Рейчъл, бе успяло да предаде около 80% от съдържанието му.

Клекнър [К]: Къде е собственикът?

Минасян [М]: Ние [неясно] собственикът.

[неясно]

М: Изглеждаш добре, Райън.

К: Ти също.

М: Позабавлява ли се из Лондон? Заби ли някоя мацка?

К: Една. Може би две.

М: [смее се] Толкова малко?!

В началото винаги имаше размяна на банални любезности. Клекнър беше свикнал с това. Преструваха се на приятели, даваха си вид, че всичко е наред, но сърцата им блъскаха в гърдите с деветдесет удара в минута, докато и двамата си даваха сметка, че колкото по-скоро престанеха с тази клоунада, толкова по-бързо щяха да свършат и другата работа, да се отърсят от вечния страх да не бъдат заловени и да се върнат към онова, което наричаха живот.

М: Продуктът е фантасмагоричен. Правилно ли се изразих?

К: Да речем. Във всеки случай разбирам какво искаш да кажеш, та... окей, нека да е „фантасмагоричен".