- Ако щеш вярвай, но това е въпрос на почтеност -каза той. - Ако човек е наясно с онова, което желае да постигне, ако се залови обективно и честно с постигането на тази цел, по-вероятно е да успее, отколкото да се провали.
Рейчъл изглеждаше объркана. Не защото не разбираше какво се опитва да й каже Кел, а защото не го приемаше изцяло.
- Живота по принцип ли имаш предвид или шпионажа?
- И двете - отвърна Кел.
- Звучи малко като ония книжлета... как да станем богати за две седмици...
Кел посрещна със смях обидата.
- Много благодаря - каза той, но следващата й забележка го свари неподготвен.
- Да не искаш да кажеш, че баща ми не е бил лъжец?
Трябваше да действа внимателно. Нямаше нищо лошо да изпуши една цигара и да пофлиртува с привлекателна млада жена на брега на Хелеспонт, но тази жена се падаше и дъщеря на човек, който неотдавна бе убит. Кел беше длъжен да пази репутацията на Пол Уолинджър. Каквото и да кажеше на Рейчъл за баща й, тя щеше да го помни, докато е жива.
- Всички лъжем - каза той. - Аз съм лъгал през цялата си кариера. Това е нещо, срещу което и баща ти не е бил имунизиран. Нека си го кажем направо: лъжата и измамата не са нещо толкова необичайно в шпионажа.
Тя отново се намръщи, сякаш Кел се опитваше да се измъкне с увъртане. Той вдигна поглед към къщата, после отново се загледа във водата.
- Архитектите лъжат. Корабните капитани лъжат. Опитвах се да кажа нещо друго. Че ние постигаме най-добрите резултати, като създаваме впечатление за порядъчност. Но това важи за всички човешки отношения, не мислиш ли? А пък моята работа, както и онова, с което се занимаваше баща ти, в крайна сметка опира до изграждането на отношения.
Рейчъл пое дълбоко дим и издиша мълчаливо. На стотина метра от вилата мина двумачтова платноходка. Кел я изпрати с поглед, наслаждавайки се на изопнатите като барабан платна, на бялата пяна от браздата.
- Ненавиждам шпионите - каза тя.
Кел се изсмя, но Рейчъл се беше загледала към отсрещния бряг и не реагира.
- Би ли се пояснила? - каза той.
Не искаше да признае пред себе си, че тази жена, която желаеше, по която вече тайно копнееше, го бе оскърбила умишлено.
- Мисля, че това уби нещо в баща ми - каза тя. -Нещо в него беше повехнало, мъртво. Бях започнала да си мисля, че парче от душата му липсва. Наречи го както искаш. Почтеност. Нежност. Честност.
- Съжалявам да чуя това - отвърна той. - Наистина съжалявам. Надявам се, че няма вечно да мислиш така. Не смятам, че си справедлива към Пол. Той беше способен на голяма доброта. Беше почтен човек. - Кел едва не се задави, защото съзнаваше, че тези думи са изпразнени от смисъл баналности, предназначени да утешат една жена, на която отдавна й бе минало желанието да бъде утешавана с лъжи. Затова опита друг подход. - Онова, което вършим, хората, с които сме длъжни да работим, целите, които се очаква да оправдаваме, всичко това отнема по нещо от нас. Невъзможно е да останем изцяло чисти. Звучи ли ти логично дотук? С други думи, ние сме изцапани от допира си с политическите интриги, със света на тайните. - Още докато го изричаше, Кел усети как в него се надигат аргументи за противното. Пол Уолинджър беше почтен само когато това бе в негов интерес. Когато имаше интерес да бъде безскрупулен, ставаше безскрупулен. -Какъв беше онзи цитат от Ницше? Онзи, който се бие с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище...
Рейчъл запрати фаса си в морето.
- Окей - прекъсна го тя, сякаш Кел беше студент първокурсник, който се опитваше да я впечатли с философските си брътвежи.
Засрамен, той се опита да го формулира по-простичко:
- Искам само да ти кажа, че всеки един от нас е сбор от противоречия. Всички правим грешки. Ти може да се чувстваш прецакана от родителите си, но имай предвид, че родителите ти са прецакали най-напред себе си, и то здравата.
Тя се засмя. Най-после! Прекрасно бе да види отново сияйната, подкупваща усмивка на Рейчъл Уолинджър. Той хвърли цигарата си във водата, но и двамата останаха на верандата.
- И така, какви грешки си направил ти, Том? - попита младата жена и го докосна по ръката, сякаш си мислеше, че не я слуша с цялото си внимание.
Ако в този момент Кел притежаваше грам повече самоувереност, ако беше стопроцентово сигурен, че с това няма да я обиди, щеше да я прегърне, да я притисне до себе си, да я целуне. Но му се струваше толкова абсурдно да сваля дъщерята на Пол Уолинджър, колкото и да сваля Амилия Левин.
- Много са - отвърна той. - Като всичките попадат под Закона за държавната тайна. Ще се наложи да изчакаш мемоарите ми.
