Тя отново се усмихна, загледана този път на юг, към огромния висящ мост, свързващ европейската и азиатската част на Истанбул. Нощем мостът грееше с хиляди сини светлини - гледка, която неизменно радваше очите на Кел. Как би му се искало да покани Рейчъл на ресторант в „Мода“ или „Ортакьой“, да поръча миди с бутилка шабли, да разговарят с часове. От години не се бе чувствал така в присъствието на жена.
- Колко добре познаваш Амилия? - попита го тя.
Във въпроса й Кел долови предупреждение, може би някакъв смътен намек, че Рейчъл знае за любовната им афера. Той прикри тревогата си с шега.
- Достатъчно добре, че да й кажа, ако има бримка на чорапа.
Рейчъл не се засмя. Погледът й се рееше все така на юг, към моста.
- Майка ми й няма доверие.
- Така ли?
- Смята, че знае повече за катастрофата на баща ми, отколкото показва.
Това му дойде изневиделица. Нямаше нищо общо с любовната им връзка. Единствено с катастрофата. Кел се залови да я успокоява.
- Моля те, не се тревожи за това - каза й той. - Всички ние се опитваме да разберем какво се е случило. Затова съм тук. Затова те двете излязоха на разходка.
- Разговаряш с мен, сякаш съм твърде малка, за да чуя тайните на възрастните.
- Знаеш, че това не е истина. Никой не смята така за теб, Рейчъл. А най-малко от всички аз.
- Та ние току-що се запознахме! Ти дори не ме познаваш!
Той искаше да й каже, че я бе срещал и преди или поне че я бе наблюдавал отдалече и бе видял какво направи с цветята на погребението на баща си; гнева, проблеснал в очите й, когато запрати към стената онзи букет - един жест, с който едновременно показа презрението си към Цецилия Шандор и се опита инстинктивно да защити майка си. Спомняше си и как после бе отишла при Андрю, сякаш за да го предпази от последиците на бащината им измяна. Като преди това бе махнала картичката, преди Андрю да бе имал възможност да я види.
Кел все още не знаеше дали Рейчъл бе успяла да прочете текста на унгарски, или просто бе разпознала почерка.
От вътрешността на къщата се чу шум. Джоузефин и Амилия се връщаха от разходката си. На Кел му се искаше да бе чул какво си говорят, да бе видял как Амилия внимателно тушира презрението на жената, чийто съпруг едва не бе отнела. На свой ред Амилия му хвърли многозначителен поглед, когато го видя на верандата заедно с Рейчъл.
- Може ли да не пушиш, миличка? - попита Джоузефин и се усмихна на Кел, сякаш беше шофьор, убиващ времето в очакване на шефа си. - В колко часа беше онова нещо довечера?
- Какво нещо? - попита Амилия.
- Канена съм на парти - отвърна Рейчъл.
-Някакъв колега на Пол - добави равнодушно
Джоузефин, после погледна Кел. - Може би ти го познаваш. Американски дипломат. Райън Клекнър.
Кел реагира светкавично, импровизирайки.
- Странно. Имах среща с човек, канен на същото парти. Клекнър, значи. Работи тук в консулството, нали?
- Да - потвърди Рейчъл.
- Мисля, че някой някому е хвърлил око - обади се Джоузефин, като погледна лукаво Рейчъл.
В този момент Кел си даде сметка, че Клекнър е поканил изрично Рейчъл като своя дама за вечерта.
- Голямо ли е партито? Или само вечеря?
Колкото и да се надяваше гласът му да звучи равнодушно, Кел не можеше да се отърси от напрежението, обхванало цялото му тяло. Ако въпросното събиране беше вечеря в тесен кръг за десетина най-близки приятели на Клекнър, нямаше как да се самопокани, но ако щеше да присъства половината англо-американска общност в Истанбул, все щеше да намери начин да се промъкне и той.
- В някакъв бар. Казва се „Бльо“. Чували ли сте го?
Амилия очевидно не беше, но каза „да“, защото разбираше какво се опитва да направи Кел. Искаше да проникне в кръга на Клекнър, да се срещне лице в лице с обекта на своя интерес.
- Не съм сигурна, че ми се ходи сама - каза Рейчъл. - Няма да познавам никого.
- Тогава остани тук с... - започна Джоузефин.
Амилия не я остави да довърши.
- Вземи Том - каза тя, подхвърляйки идеята със същата небрежност, с която Кел бе изхвърлил фаса си в Босфора. - Той все се оплаква, че е твърде стар за барове, но твърде млад, за да си стои у дома.
На Рейчъл последното изречение сякаш й допадна.
- Винаги ли се оплакваш? - попита тя, наклонила многозначително глава на една страна.
- Никога не съм казвал такова нещо - измънка Кел, докато трите жени го гледаха ухилено.
Зарадвана от моментното му неудобство, Рейчъл се възползва от предложението на Амилия.
- Ами ела с мен тогава - каза тя. - Ще бъде забавно. Ти ще си моят пазител.
