По-студената война полностью

Пазител, мислеше си Кел два часа по-късно, застанал срещу запотеното огледало в банята на хотелската си стая, докато бършеше е длан кондензираната пара, зад която надничаше покритото му с пяна лице с мокра от душа коса. Пазител. Той отвори вратата на банята и започна да се бръсне, докато парата постепенно се разпръсваше. Сети се за една реплика от „Мунрейкър“ за нежеланието на Бонд да се бръсне два пъти в един ден и се усмихна накриво в огледалото. Томас Кел не беше суетен мъж, но все пак притежаваше достатъчно суета, за да държи да изглежда добре пред Рейчъл Уолинджър. Приближавайки лице към стъклото, той забеляза един косъм, който стърчеше от лявото му ухо, както и два от ноздрите. Изскубна ги и очите му се насълзиха. В гардероба имаше сешоар, но Кел реши да не се престарава, подсуши се с хавлията и се облече с джинси, боти и светлосиня риза, изгладена още в хотела в Анкара.

С Рейчъл се бяха разбрали да се срещнат в основата на кулата „Галата“. Тя бе там преди него, въртеше се на токове с черната си рокличка, пристегната в талията с колан, закрила очи срещу следобедното слънце зад дизайнерски очила със сивосини рамки. Той я целуна по двете бузи; парфюмът й му се стори познат, но не се сещаше откъде - може би някоя колежка от МИ6 ползваше такъв.

- Вечерял ли си? - попита го тя.

Кел си бе поръчал сандвич от румсървис и го бе изгълтал на две хапки след душа, но отрече, понеже се надяваше Рейчъл да е гладна. Искаше да седнат в заведение, само двамата, за да я опознае по-отблизо.

- Дали да не хапнем нещо набързо?

- Добра идея.

Намериха малко модерно бистро, скрито в лабиринта от барове и ресторанти, северно от Кулата, и седнаха под ъгъл един спрямо друг. Поръчаха си множество малки чинийки с мезета и бутилка охладено турско червено вино. Рейчъл не го попита нищо за катастрофата, нито прояви интерес да научи нещо повече за кариерата на баща си. Вместо това разговаряха за Лондон; Рейчъл сподели, че скоро започва работа в издателския бизнес, след като няколко години се бе занимавала с документално кино. Кел не спомена нищо за временното си отстраняване от Службата, но й разказа набързо за развода си и за сегашния си живот в Лондон.

- Разбирате ли се с жена ти? - попита тя.

- В общи линии.

- Какво ще рече това?

- Ще рече, че сме още приятели, макар всеки от нас да се чувства измамен от другия.

- В такъв случай не можете да сте приятели.

- Не съм съгласен. Просто отнема време.

Рейчъл се усмихна загадъчно на думите му.

- А ти? - попита той. - Омъжвала ли си се някога?

Рейчъл повдигна вежди, сякаш въпросът му й бе прозвучал старомодно.

- Никога - каза тя. - И не вярвам, че някога ще се омъжа.

- Защо мислиш така?

- Ще ти обясня някой друг път. Засега ми е приятно аз да те разпитвам. - Тя хвърли бърз поглед встрани. -Мъчно ли ти е за жена ти?

Кел изчака да срещне погледа й, преди да отговори.

- Липсва ми компанията й, разбира се. Тя е страхотна личност. Прекарали сме заедно голямата част от съзнателния си живот. - Той постави пакет цигари на масата, сякаш откриваше залаганията на покер. - Може да се каже, че понякога ми липсва структурата на онова, което бяхме създали заедно, безметежното съжителство на двама души, които се познават много добре и се чувстват уютно един с друг. Но останалите работи не ми липсват.

- И какви са тия работи?

Кел бе решил да избягва темата за изневерите и семейните скандали и умело насочи разговора към тема, различна от словесната аутопсия на собствения си брак.

- Исках деца. Все още искам деца. А не успяхме да да имаме.

Тя го погледна, сякаш бе предал Клеър.

- И затова я напусна?

- Не - отвърна веднага той. - Много по-сложно е.

Рейчъл избра този момент, за да стане и да отиде до тоалетната.

Кел се заслуша в разговорите наоколо. След отпътуването на Клеър за далеч по-тучните склонове на Примроуз Хил той само два пъти бе излизал с жена, като и в двата случая бе изкопчил колосални количества лична информация от въпросните персони, с които повече така и не се срещна.

Това беше един от парадоксите на живота в обществото на разведените - всеки има своя история за разказване, всеки си носи товара, от който няма търпение да се освободи. В контактите между такива индивиди практически липсва лична неприкосновеност, но затова пък няма и много място за притворство и лицемерие. Времето за позьорство, за прикриване на истинското „аз“ неусетно минава с пресичането на рубикона на четирийсетте години. Това, което се показва отгоре, на повърхността, по същество вече не се отличава от другото, което се спотайва отдолу.