Същото беше и с Рейчъл, от която бе очаквал да бъде малко по-резервирана в общуването си. Самата й близост сякаш обещаваше, че животът не е свършил, че най-доброто предстои. Трудно му бе да го обясни с думи, но като че ли нещо от Някогашната му сила се бе възвърнало, като че ли светът, който му бе омръзнал до смърт, изведнъж бе започнал да му се разкрива от хубавата си страна. Рейчъл беше открита и предизвикателна, радваше очите му, караше го да се чувства жив и пълен с възторг. Той с мъка успяваше да прикрие от нея степента, до която го бе обсебила.
Бар „Бльо“ беше на пет минути пеша надолу по хълма; уличката, която водеше до него, миришеше на канални води, котки се гонеха по ръждясалите скелета на недостроени сгради, по наклона виеше на първа предавка мотопед. По едно време, докато крачеше с мъка по изтрития от автомобилни гуми паваж, Рейчъл се подхлъзна под слабата светлина на уличната лампа и Кел посегна да я хване. Един кратък миг, който бързо отмина, но Кел знаеше, че е издържал теста за кавалерство.
- Имаш бърза реакция - каза тя, като го докосна леко по ръката.
Върховете на пръстите й бяха меки и хладни в нощта. Един от пръстените й леко го одраска по китката.
- Тренировката си казва думата - пошегува се той. -Моят свят е джунгла от заплахи.
Рейчъл се засмя и двамата изпушиха по една цигара на последната отсечка от пътя към „Бльо“.
Пристигнаха пред входа на бара едновременно с някакъв тунингован джип с черни прозорци и неизменния персонализиран регистрационен номер. Вратите на возилото се отвориха и от него слязоха две добре гледани туркинчета с петнайсетсантиметрови токове, следвани от зализани с гел кавалери в дизайнерски костюми.
- Прекрасният нов свят - промърмори Кел.
Мускулест охранител в черно сако огледа критично
Кел от глава до пети и с кимване го насочи към хостесата, която стискаше клипборд. Под заглавието
- С кого е трябвало да дойдеш? - изрева Кел, надвиквайки се с думкащата музика, докато си пробиваха път през мелето от гости към бара.
Температурата вътре беше поне с десет градуса по-висока, отколкото на улицата.
- С теб - отвърна тя. - Изпратих есемес на Райън, че водя приятел. Той беше чувал за теб.
За двайсет години Кел бе работил с безброй агенти на ЦРУ. Джим Чейтър беше най-високопоставеният американски шпионин в региона. Името Томас Кел би трябвало да е почти толкова известно в Лангли, колкото и по коридорите на „Воксхол Крос“. Което го караше да мисли, че в забележката на Клекнър едва ли имаше някакъв скрит, зловещ смисъл.
- Как изглежда? - попита той Рейчъл, докато някаква сервитьорка си пробиваше път сред тълпата, понесла над главата си поднос с напитки.
Кел се дръпна встрани, за да й направи път.
- Не помня - отвърна Рейчъл, която също бе започнала да крещи сред какофонията от човешки гласове и гръмко думкане.
- Рейчъл! - чу се мъжки глас.
Ето го и него. Райън Клекнър. С тен и вид на човек, прекарващ доста време във фитнеса. Типичен американски красавец с равни бели зъби, които чак синееха под ярките лампи на бара. По джинси и току-що изгладена бяла риза, достатъчно разкопчана, за да се виждат косматите му гърди. Той беше центърът на купона, ядрото, около което тази вечер кръжеше цялата пияна и надрусана с кокаин тайфа от разгонени момичета и зализани жигола. Клекнър сграбчи Рейчъл в прегръдките си и я целуна по двете бузи, после премести поглед върху Кел и се усмихна широко, когато Рейчъл ги представи.
- Том! Уау, здравей, благодаря ти, че дойде! - Клекнър кимаше енергично, радушно усмихнат, и обливаше Кел с добронамереност. - За мен е чест. Толкова съм слушал за теб.
Това прозвуча като таен поздрав между мъже от братството, между колеги шпиони, напълно изключващ Рейчъл от разговора. Междувременно тя ровеше съсредоточено в чантата си.
- Нося ти подарък...
Покрай тях мина още един сервитьор, вдигнал табла с напитки над главата си.
- Какво е? - попита Клекнър и пое от ръката й нещо, което приличаше на книга с меки корици, загъната в червена хартия. Отгоре имаше залепена честитка.
- Отвори го - извика тя, надвиквайки се с музиката.
На Кел му беше горещо. Пиеше му се. Искаше да запали и цигара, но това означаваше да си пробива обратно път към изхода сред клокочещата маса от човешки тела.
Клекнър отвори първо картичката. От мястото, където се намираше, Кел успя да види карикатура на Гари Ларсън. Американецът се взира няколко мига в нея, после избухна в смях. Книгата беше „Хич 22“ -мемоарите на покойния британски журналист Кристофър Хичънс. Клекнър изглеждаше разочарован, колкото и да се насилваше да не го показва. По лицето му, като лек токов удар по телевизионен екран, премина гримаса на раздразнение, преди все пак да благодари на Рейчъл.
