— Какво точно става тук? — попита тя, все още на разстояние от няколко метра. — Лейтенант, какво значи всичко това? — Беше разярена. Спря пред Болд, а очите й гледаха косо към момчето. — Джъстин, отивай в колата!
Джъстин погледна към Болд, и без майка му да забележи, само с движение на устните си му каза:
— Не й казвайте! — и побърза към колата.
Тя почака малко, докато синът й се отдалечи, и запита:
— От кога полицията има право да разпитва едно тринайсетгодишно момче без съгласието на неговите родители?
— Добър ден, госпожо Левит!
Тя погледна към пътя — синът й беше далече от тях.
— Не с тия номера, лейтенант! Нямате право да разпитвате моето момче!
— Страхувам се, че имам, госпожо Левит.
— Но не и без мое разрешение.
— Да, страхувам се, че мога. Аз разследвам убийство. Мисля, че вашият син може да помогне.
Тя стана алена.
— Полицейското управление ще бъде уведомено за това. Бъдете уверен, че управлението ще научи за всичко от моя съпруг. — Тя се обърна, за да си тръгне и в последната секунда добави: — Не се опитвайте да започнете отново! — Тръгна машинално, без никаква женска грация, като няколко пъти погледна назад през рамо, за да се увери, че той не идва след нея.
Болд забеляза, че училищният двор се опразни много бързо. Потегли и последният жълт автобус от площадката за паркиране. Единствено дежурната — жена със синьо-бели коси и флуоресцираща оранжева дреха — стоеше на един крак на кръстовището като самотна птица и знак „стоп“ се люлееше около коляното й. Движението потегли бавно през кръстопътя.
Той беше доста близо. Джъстин изглежда искаше да каже нещо. Дали ключът към разкриването на тази история не беше в мислите на това тринайсетгодишно момче? Имаше ли начин да се получи този ключ? Месеци мъчителна работа го приближи до този пункт, но все още изглеждаше, че е толкова далеч от истината, колкото и в самото начало. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече се отдалечаваше тя от него, също като топка, която гониш, но без да искаш я подритваш и тя бяга все по-надалече.
„Ще го арестувам, ако трябва — мислеше си той. — Ще го арестувам като юноша, ако ме оставят без друг избор. Или може би ще бъде по-добре, ако арестувам майката?“ Усмихна се при тази мисъл.
Шосвиц се почеса по главата и раменете му се покриха с пърхот.
— Опитах се да й обясня направо. Изглежда обаче, че не е от сговорчивите жени на този свят. Правилно?
Болд каза:
— Мисля, че детето знае нещо. Не зная точно какво, но знае. Може би е надзъртало към Крой със своя телескоп, което тя се страхува да признае. Всеки път, когато спомена за убийството, детето се изчервява. Дафи казва, че ако е видяло нещо, може би не в състояние да го възприеме. Трябва да бъдем внимателни с него, в противен случай ще го изпуснем. Майката би могла да го окуражи в наша полза.
— Твърде далечен прицел.
— Аз не мисля така. Смятам, че той знае нещо, и в негово лице имаме един свидетел. Може би трябва да го срещна с Дафи?
— Не. Това е безсмислено. Това ще ни вкара в някаква мъгла, която бих искал да избегна. Едно нещо е, когато един детектив, специалист по убийства, разговаря с момчето. Правилно? Съвсем друго нещо е да се ангажира някой от нашия състав.
— И така, какво предлагате?
— Бих решил веднага, колкото се отнася до майката. Ние сме в правото си, ако подозираме, че момчето е физически свидетел. Винаги можем да използваме телефонния стълб, ако имаме нужда. А какво ще кажете за съпруга? Би ли могъл да ни помогне?
— Би могъл!
— Обработете го. Ако успеете да се свържете с детето, опитайте първо с него.
Десетият труп беше открит от две момчета дълбоко в шубраците около Грийн Лейк в събота сутринта, когато пресичали напряко по посока на езерото. Болд, който беше дошъл на работа по-рано, се оказа петият човек, пристигнал на местопрестъплението — след двете момчета и патрулната двойка. Той незабавно определи района на местопроизшествието, като включи и шестте жилищни сгради, разположени най-близо до намереното тяло. Цялото пространство беше ограничено с флуоресцираща полицейска лента. Всички съседи помагаха. Това задържа любопитните на достатъчно голямо разстояние от жертвата и осигури на определени места входа към мъртвата и южната част на гората. Детективите започнаха веднага да разпитват къща по къща, преди хората да са тръгнали навън за съботната си почивка и да е станало невъзможно да се намерят въобще.
Жертвата беше гола, легнала по гръб, със завързани парчета найлоново въже на китките на ръцете и на глезените на краката. Болд почувства, че го залива страхотна вълна на безнадеждна мъка, позната реакция на още по-позната гледка. За разлика от разследванията на други, единични убийства, неспособността на полицията да реши тази поредица от тежки престъпления отнемаше на хората най-скъпото: техния живот.
