Той скръсти ръце, въздъхна и я погледна право в очите в очевидно очакване на нещо друго. Ако тя не изглеждаше толкова чудесна, може би той не би бил така луд, толкова ревнив — но тя беше права, а той мразеше тя да е права. Тя протегна ръката си на масата и той забеляза нейния златен часовник и пръстена, с който беше заменила подарения й от него преди много време.
— Това ли е всичко? — попита тя отново.
— Да. Това е! — Гласът му прозвуча така, че измени смисъла на отговора.
Тя трепна, опули се срещу него.
— Не ти вярвам!
— Опитай се!
Тя изстиска още една кисела усмивка, а очите инквизиторски повториха: „Ти си мислил, че съм спала с някого?“.
— Не съм мислил, че си спала с когото и да е — коригира я той. — Аз допусках, че правиш любов с това момче. Сега
Лицето й се изпъна.
— Ти искаш да скъсаш, нали? Господи! — Тя стана и започна да се разхожда из стаята, като бършеше с върха на показалеца краищата на очите си.
Плачеше ли или се преструваше? Нейното обвинение го уязви. Той не беше разглеждал такава възможност, но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че тя е права.
— Не съм мислил по този начин.
— Не, не съм допускала това!
„Стая за разпити — мислеше си той. — Аз съм в стаята за разпити и имитирам мелодрама, в което обикновено съм много добър. Но ти знаеш как да ме направиш неспособен за нищо, бейби!“
— С колко си била?
— О, с мнозина!
— Все пак…
— Върви по дяволите!
— Позволи ми да поставя въпроса иначе: обичаш ли го?
Тя втренчи поглед в него. Започна да говори, но замълча.
Допреди няколко години тя можеше да говори това, което мислеше, без да държи сметка за въздействието. Той харесваше някогашната Елизабет. Обичаше онази Елизабет. Но тя се беше променила! А може би и той?
— Не разбираш, нали? — питаше тя. — Аз развалих всичко. Сега разбирам, окей! Омърсих всичко. Но ще позволим ли да се разбие целият ни живот?
— Какво повече има за разбиване?
— Деца, така ли? Вината не е моя. Ти имаше този шанс!
— Приемам, че това е част от проблема. Но не е само едно нещо, Елизабет! Става въпрос за цялата каша, която забъркахме. Като видях тая злоба на лицето ти, нещо у мен се пречупи. Нещо много скъпо за мен. Не мога да се върна вкъщи след всичко това.
— О, боже! Казваш го така, като завинаги. — Тя наистина плачеше.
Истински сълзи.
— Не зная! — каза той. — Изглежда ми завинаги. Не зная как е за теб.
Тя скръсти плътно ръце и подпря брадичката си, като продължи да обикаля около него.
Раменете й потръпваха и той се изкушаваше от мисълта да я успокои. Предложи й:
— Може би ще намерим решение.
Сякаш току-що я беше имал.
— Не го виждам в твоя глас.
— Точно сега не е подходящо време за мен. Или не е най-доброто време.
— Ужасно, Лу! Наистина! — отсече тя. — Кажи ми, когато стане подходящо. — Грабна чантичката и се устреми навън.
Болд барабанеше с пръстите си върху бюрото, представяйки си, че е зад пианото. До сега не беше се разправял с раздели и разводи, ако нататък отиваше работата, не си представяше какво точно би означавало за него. Опита се да мисли. Не беше време за това. Точно сега му се искаше просто да избяга.
Намери временно решение в умивалнята, където в течение на пет минути плиска студена вода на лицето си, говорейки си нещо сам и оглаждайки се в огледалото. Премисляше тяхната дискусия, мислеше дали би могъл да постъпи по-различно, както беше успявал да погледне отстрани при ревизиране на едно следствие. Сърцето му все още биеше учестено, болката продължаваше. А имаше толкова много работа!
Върна се в офиса, седна на бюрото и набра номера на Беър Беринсън, който беше тук единственият му спомен за Якима. Той и Болд бяха заедно и във висшето училище. Беър започна в комедиен клуб преди около петнайсет години. Популярността му нарастваше непрекъснато, но особено порасна на два пъти оттогава в седемдесет и четвърта, и после в осемдесет и първа, когато умря майка му и остави като наследство малко пари. Но барът беше все още същият, Ямахабейби в ъгъла, откъдето Беър развличаше посетителите от време на време. Тук беше единственото пиано, на което можеше да разчита Болд. Имаше и в университета, но пианата там бяха недостъпни по това време на нощта.
Като вдигна слушалката, за да завърти на Беринсън, иззвъня друга линия. Той натисна един бутон и каза: „Да?“.
— Сержант Болд, моля.
— На телефона.
— Обажда се Бил Йейтс във връзка с възложената проверка на махленските наблюдения.
