— Не! — Той вдигна ръка, за да спре Шосвиц. Бяла слюнка се появи от двете страни на устата му. Очите му бяха зачервени от преумора. — Разбира се, че трябва да бъдем методични в издирването. Систематични. Но това не върви много бързо. Трябват още повече усилия, Фил! Ние сме длъжни да проверяваме всяка проклета следа, като да е последна и решаваща, на която сме попаднали. Нужно ни е цялостно изменение на собственото ни поведение в това! — Той беше разярен.
Шосвиц не беше от типа хора, които обичат да им се казва от какво се нуждаят. Той събра сили и каза:
— Почини си малко, Лу! Прибери се вкъщи и си почини! Вземи почивен ден утре. Вярваш или не вярваш, ние можем да продължим работата и без теб. Ако нещо заскърца, ще те повикаме.
— Повикване! — Болд се изсмя злобно. — Голямо добро ми правите! — добави задъхан. Загуби контрол над себе си, разбра това обаче много бързо и се постара да се коригира. Комбинацията на пълната умора и емоционалното пренапрежение от визитата на Елизабет го смаза. Той се изправи и втренчи очи в Шосвиц.
— След всичко, това е отплатата? — каза с чувство на обида и предателство. Почувства непоносима болка в главата, напираща отвътре, огън в очите, ритмични удари в ушите. Притисна слепоочията си. Искаше му се да изпищи. Изведнъж го обзе желание да се изсмее. Разбра, че все по-трудно диша — семейният балон, който се издуваше вътре в гърдите.
Беше на улицата сега, вървеше по Първо авеню покрай баровете с гърмяща рокмузика, която се чуваше през тъмните входове. Той се притисна до студена тухлена стена, все още облян в пот въпреки студения въздух, и наблюдаваше бавния ход на уличното движение. Главата продължаваше да го боли, въпреки че нервната криза беше преминала.
За момент загуби ориентация. После разбра къде се намираше: само на две преки от мизерния хотел, който беше използвал като дом през изтеклата седмица. Той вървеше към къщи — това беше най-важното — въпреки че мисълта за дома предизвикваше спомени за Елизабет, а това му внушаваше обезпокояващата представа, че е самотен, напълно самотен, за пръв път от години. Чуваше собственото си тежко дишане, почувства гърлото си запушено; преглътна и то се отпуши; не си позволи да извика. Не би трябвало да вика тук.
Няколко минути по-късно той влезе в мръсния хотелски вход, мина покрай регистрацията, където стоеше млад азиатец с редки зъби и недоверчиви очи, и се добра до миниатюрния асансьор. Коридорът миришеше неприятно. Хубаво място си избрал — говореше на себе си. Обстановка като за общежитие за бежанци. И за това — трийсет и два долара на нощ. Каква държава.
Радиочасовникът беше твърдо фиксиран към скрина, както и телевизора. Болд включи станцията, която предаваше джазова музика и седна върху леглото. Събу чорапите си и ги изпра на умивалника в ъгъла на стаята. Свали ризата и връзката, после изпра подмишниците на ризата и я окачи на закачалката до чорапите, над радиатора до прозореца. „Нищо чудно, че изглежда като че ли съм спал с дрехите“ — мислеше си той. Метна сакото и вратовръзката върху износения стол и легна на леглото, напълно изтощен.
Но не можа да заспи.
Гледаше пулсиращата жълта неонова светлина, проникваща през завесите; слушаше виещия саксофон и си мислеше за Кръстатия убиец — къде можеше да бъде той в този момент.
И какво правеше.
Когато Лу Болд се събуди във вторник сутринта, разбра, че Шосвиц беше прав. Познаваше го достатъчно добре, за да бъде сигурен, че ще вземе всички необходими мерки за поддържане на контрола върху следствието. И ако те включваха отстраняването на Болд, той не би се поколебал да го направи. Облече си ризата, която беше оставил да съхне над радиатора, събра нещата си и напусна досадния хотел. Тръгна нагоре към офиса с чанта в ръка, съзря колата си и потегли към къщи, като знаеше много добре, че по това време Елизабет е на работа. Като пристигна, взе горещ продължителен душ, обръсна се и смени дрехите си. Прекара час и половина с класификаторите в търсене на жилища под наем по телефона и завърши с един списък на три възможни места. Като напълни три куфара с дрехи, се изненада, че не чувства никакво самосъжаление или тъга. Съзнаваше, че това е нещо, което трябва да стане. И двамата се нуждаеха от време, за да размислят. Преминаването към действие подхранваше неговата самоувереност. Изведнъж му просветна.
Взе няколко резервни чека, прибра бележника с адресите и написа на Елизабет лаконична бележка, обяснявайки, че тяхната официална раздяла е започнала. В бележката нямаше нито сантименталност, нито обвинения; той просто заявяваше, че вече всеки от тях остава със себе си, че и двамата знаеха как да се търсят, и ако и когато дойде време за разговор, той с желание ще участва. Подписа бележката и прибра писалката в джоба.
