Второто жилище, което огледа, изглеждаше хубаво. То представляваше малка къща с две спални — повече от необходимото — мебелирана, малко скъпичка, но кое въобще е евтино? Собственикът се съгласи да се откаже от депозита за обезопасяването, защото Болд беше полицай, и неговото присъствие намаляваше вероятността от престъпления, които бяха често явление във всички части на града. Телефонната компания обеща до една седмица да му осигури телефонна линия. Най-напред разопакова багажа: закачи дузина ризи, подреди пет чифта обувки и други неща в един килер дрешник, а сетне посвети около час на запознаване с цялата обстановка: огледа двете спални, дневната, кухнята, отваряше и затваряше чекмеджета и врати на дрешници и килери — опознаваше новата среда. Накрая седна да си почине на стабилното двойно легло, потупвайки по него разсеяно — изпитваше по-голяма угнетеност, отколкото очакваше.
Тръгна с колата през града и загуби около четиридесет минути в пощата по уреждане на кореспонденцията, след което напазарува в местните бакалии по пътя към къщи; купи основни храни, а изразходва много повече пари, отколкото беше предвидил.
Като се върна „вкъщи“, се огледа в огледалото и констатира, че изглежда съвсем друг човек. Направи малка разходка в близката околност. „Интерлейк-север“ — неговият нов адрес — перпендикулярно на канала. Вървя покрай канала самотен и чувстваше как вече се прокрадва познатото желание за самосъжаление. Тежки буреносни облаци се надвесиха и скоро заваля студен дъжд.
Върна се вкъщи потиснат и до вечерта прекара времето си в размишления какво да прави със себе си. Към шест и половина направи единственото нещо, което имаше смисъл: позвъни на Дафи и я помоли да излязат навън.
Срещнаха се долу, близо до бреговата линия, където десетина фериботни компании прехвърляха хиляди хора към островите, предимно туристи за разглеждане на забележителности и пазаруване. Тя му се видя много хубава и той й го каза.
— Вие изглеждате също много по-добре, Лу. Шосвиц ми каза, че се безпокои за вас. — Чувстваше се все още лекият затихващ ритъм на южния акцент в нейните думи. Неговата музика го очарова. Нейната кестенява коса, развята от порива на бриза, покри лицето и закри нейния поглед; тя отметна назад кичурите коса зад порозовялото от студа ухо.
— Няма причини за безпокойство. Просто преживявам някои промени. Това е всичко.
— Като?
Той забеляза нейния опит да го подразни. И почувства някакво облекчение. Емоционално не беше подготвен за размяна на словесни удари тази вечер. Нямаше намерение да говори и за Елизабет; това би помрачило всичко.
— Имаме известен напредък в следствието. Не съм сигурен, че струва нещо, но така изглежда.
— Вие постъпихте добре с момчето.
Той кимна.
— Имахме късмет с него.
— Това не е късмет и вие знаете добре.
Продължително мълчание. Чувстваше, че истината клокочи към повърхността и той не би могъл нито да я потиска, нито да я задържи. Неговата неспособност да спре това имаше нещо общо с Дафи. Тя притежаваше обаяние и чар над него, нещо като емоционален магнит, който дърпаше всичко навън, предизвикваше към откровен разговор.
— Аз напуснах Елизабет, Дафи. От този момент ние сме разделени официално. Нуждаех се от компания и вие бяхте първата, за която си помислих. — Той я погледна. — Но не така… Искам да кажа, не просто така…
— Всичко е наред, Лу. — Тя наведе глава и повървяха в пълно мълчание. Пресякоха тълпи от хора при приближаването до пазара, но по-нататък се почувстваха сами. Слънцето беше залязло; единствено светло петно блестеше на повърхността на езерото; ставаше все по-студено. — Длъжна съм, в случая, да кажа, че съжалявам, Лу. Но това би било нечестно.
— Аз не трябваше да ви казвам.
— Щастлива съм, че го направихте.
— Не искам това да влияе на нещата. Не исках да останете с погрешно впечатление.
— И кое е погрешното впечатление?
— Не бъдете професионалистка с мен. Аз не знам как да играя тези игри. Зная много добре какво искам да кажа.
— Отговорете на въпроса.
Той я погледна в очите. Безмълвните им глъбини го привличаха като мрака на дълбок кладенец. „Ако пусна едно пени, дали ще чуя като падне долу?“
— Ние сме приятели, нали?
— Ние сме нещо повече от приятели, Лу, и вие го знаете! Бяхме някога само приятели. Но това беше много, много отдавна. Сега сме нещо много повече. Бяхме просто приятели за съвсем кратко време.
Тя го спря и го сграбчи за раменете. Потокът от пешеходци се разцепваше на две и ги заобикаляше, както речните води обливат стърчаща скала. Нейната хватка беше и решителна, и нежна. Тя го гледаше преднамерено право в очите, така че за момент той си помисли, че ще го целуне и се питаше как ли ще изглежда това. Не смяташе, че е готов да се целува.
