— Ще ти обясня после! — извика момчето след нея с глас, пълен със съжаление.
— Гадна работа! — изсъска отново той, но вече по-тихо, само за Болд. — Да, видях го! — каза на Болд и веднага се обърна назад към майка си. Неговият глас се колебаеше между момчешки и мъжки. — Той носеше нещо и влезе откъм задния двор. Не можах да видя какво носеше. Като заобиколи къщата, го изпуснах от погледа си. Тя беше горе в спалнята — каза с досада. — Ядеше закуската си. — (Той каза това, без да разбира фамилиарните нотки в избора на думите, което обикновено се опитваше да избягва.) — Мисля, че трябва да е чула звънеца на входната врата, или нещо… — Той замлъкна.
— Продължавай! — насърчи го Болд.
— … защото тя излезе от стаята. Не отиде много далече. Аз така прецених. — Гледаше Болд право в очите. — Знаех как изглежда нейният приятел. Не бях виждал този младеж — неговото лице, но знаех, че това не беше приятелят й. През следващите дни не разбирах какво беше станало, докато вашите момчета не я намериха.
— Тя се върна в спалнята, и после?
— Мисля, че и двамата влязоха. Не знам. — Момчето заклати глава. — Тя падна върху леглото, след което завесата се затвори. Това беше всичко, което видях, честна дума!
Болд мълча продължително време. Видя птички да кацат на покрива на училището. Светлините в класните стаи започнаха да гаснат.
— Много съжалявам, излъгах ви! — каза Джъстин.
— Не, не си ме излъгал. Просто си изчаквал удобен момент да ми кажеш, това е всичко. Какво те накара да промениш намеренията си?
— Не тези глупости за къпалнята. Нали не беше истина? — попита момчето, като бършеше сълзите си.
— Не.
— И аз си помислих същото! — Момчето се ухили.
Болд запази деловия си тон, а Джъстин повдигна рамене и каза:
— Не знам защо. Имате работа да вършите, нали? Така ми казахте оная нощ. Аз мислих върху това. Ако бях направил нещо онази нощ — лицето му се сви болезнено, — тя би била все още жива!
— Ти не знаеш това.
Момчето избухна в плач.
— Вие не знаете как се чувствам. — Той първо се обърна към Болд, а после се сви на топка и обгърна коленете си с ръце.
Болд протегна бавно ръка към него и го потупа по гърба. Вдигна очи и видя, че госпожа Левит беше застанала и ги наблюдаваше отдалеч.
— Забрави това, синко! — Тези думи се оказаха още по-болезнени за него. — Знам точно как се чувстваш, ако това ти помага с нещо.
Джъстин клатеше наведената си глава, все още хълцайки.
— Виждаш, че и аз, ако си бях свършил добре работата още първия път, ти нямаше да видиш този човек онази нощ. Никога не би се случило, защото щях да го арестувам. Но аз не го направих. И ще ти кажа нещо повече. Тази мисъл ме преследва постоянно и нищо не мога да направя със себе си. Ние с теб сме в една лодка: искаме да върнем всичко, както си беше, но не можем, нали?
Момчето спря да хълца и бавно се изправи на крака.
— Не, предполагам, че не! — каза със съжаление.
— Нас ни проверяват по странни начини, синко!
Момчето кимна.
— Не мога да ти кажа, че това, което си направил, е било правилно. Ти самият трябва да си помислиш. Но мога да ти кажа друго: няма начин да променим това, което е станало, но благодарение на тебе можем да хванем престъпника. Ти можеш да станеш герой, Джъстин!
— Не искам да бъда герой!
— Отнася се за нас двамата, но понякога не може да се избегне.
— О, ако бях позвънил!…
— Слушай, ти не си имал възможност да знаеш, нали? Не бъди несправедлив към себе си. Има дяволски много „ако“ в тоя живот, Джъстин! Без глупости! — Той таза това с надеждата да привлече вниманието на момчето и да успее. — Но малко от тези „ако“ заслужават самоосъждане. Забрави това. Мисля, че знаеш какво се опитвам да ти кажа.
Момчето кимна в знак на съгласие и избърса очите с ръкав.
— Ще имам нужда от твоята помощ, синко. Ще те питам за същото стотици пъти. Най-накрая ще ме намразиш за всичко това. Най-доброто е може би, че вероятно ще те спрем от училище за около два дни. — (Момчето се оживи.) — Ние можем дори да летим над целия окръг Вашингтон само за да разговаряме с теб.
— Без детинщини!
Сега вече имаше момчето.
— Е, това звучи добре! Ти самият се чувстваш по-добре, нали?
— Да.
— Мисля, че трябва да се извиниш на майка ти.
Момчето прекоси училищния двор бегом, погълнато от опрощаващата прегръдка на майката. Когато Болд се приближи до тях, госпожа Левит промърмори някакво извинение през сълзи.
— Простете ми! — каза тя.
Болд кимна с глава.
— Същото! — каза той и ги съпроводи до колата.
