Шосвиц придържаше вратата отворена, докато те излязоха, после каза:
— Мислете с главите си, момчета! Би ми било неприятно да ви изхвърля и двамата от играта.
Двамата мъже се отдалечиха мълчаливо.
Няколко минути по-късно Дафи се показа на вратата на своя кабинет и ги покани да влязат. Момчето, все още със затворени очи, изглежда се опитваше да се освободи от дрямката.
Дафи седна срещу Джъстин, а госпожа Левит и Болд от двете й страни.
Дафи помоли момчето да се върне назад към оная нощ, нощта на убийството, и да й опише какво беше наблюдавал.
— Вие сте в стаята си — каза тя. — Виждате ли къщата оттатък пътя?
Джъстин Левит кимна и заговори спокойно:
— … Лампите светят в нейната стая. По-добре да заключа вратата… Поставям телескопа, както винаги.
— Виждате ли я сега, Джъстин? Какво прави тя?
— Отива към гардероба… както винаги… съблича се. Виждам сянката й върху завесите. Отива към банята, виждам нейния задник. Излиза… виждам циците й, пубиса, всичко!
Госпожа Левит настръхна.
Дафи го прекъсна:
— Джъстин, кажи ми, моля те, по нощница ли е тя?
Болд кимна одобрително — уместен въпрос.
— Не! Няма нищо на нея!
— А сега какво?…
— Ляга върху леглото. Идиотщина, загубих я зад завесите… О! Мъж!… Не мога да я видя… там… ляга в леглото… пуска телевизора.
— С дистанционното устройство? — Болд се намеси.
Джъстин обърна бавно главата си, клепките на очите леко се вдигнаха.
— Имаш ли нещо против, господин Болд да ти зададе няколко въпроса, Джъстин?
— Не! Нямам нищо против. Аз обичам много господин Болд.
Тя кимна.
— Значи можеш да чуеш неговия глас сега, нали, Джъстин?
— Хей, Джъстин!
— Сигурно мога. Да, господин Болд. — Говореше като полусънен.
Болд се опита да мисли в сегашно време. Беше трудно. Говореха за една жена, която в момента лежеше гола в хладилната камера с етикет на големия пръст на крака.
— С дистанционното ли устройство пусна тя телевизора?
— Да. Винаги го правеше по този начин.
— Винаги? — Болд се колебаеше. — Всяка нощ ли я наблюдаваше, Джъстин?
Момчето се ухили.
— Всяка нощ, когато имах възможност.
— Виждаш ли телевизора?
На устните на Джъстин грейна усмивка.
— А вие как мислите? Той е насреща. Виждам го.
Майка му прехапа устни. Върху предните й зъби се появиха следи от червилото.
— А какво гледа тя?
— Този идиотски кабелен канал. Нищо хубаво тази нощ.
— Кой кабелен канал?
— Нали знаете, този с прогнозата, обявления, реклами и музика. Мисля, че използва това като музикален фон.
— Не чете ли книга в момента?
— Може би. Не я виждам сега. Само телевизията с тези глупави реклами. Забравете ги.
— Продължавай — каза Дафи.
Болд се чувстваше виновен за такова нахлуване в един личен живот. Той мислено се извиняваше на Крой, докато слушаше разказа на Джъстин, който продължи:
— Да оставим телескопа. Нищо хубаво тази нощ… О, виж ти… някой прескача нейната ограда! Някакъв младеж. Каква изненада! Не мога да повярвам… телескопа… не мога да го хвана, по дяволите! А-а… Ето… тук е… ръката. Носи нещо… нещо като зелена фуния…
— Цветята? — каза Болд.
— Да, цветя! — съгласи се Джъстин. — Точно така.
Дафи се наведе и прошепна на Болд: „Не му подсказвайте“.
Болд хвърли поглед към магнетофона върху бюрото на Дафи, който записваше. Червената лампичка светеше и ролката се движеше.
— Неговото лице? — каза Болд нетърпеливо. — Виждаш ли лицето му?
— Сини джинси… Изпуснах го… Проклятие, изпуснах го! Наблюдавам наоколо сега… той заобикаля къщата…
Болд чувстваше как сърцето му биеше лудо.
— Сянка зад завесите. Аз съм зад телескопа сега. Тя загаси телевизора и става от леглото. Виждам циците й… задника й… насочва се към банята. Облича си нощницата… опитва роклята си. Излиза от стаята. Нищо не виждам. — Той започна да върти главата си нервно.
Дафи погледна към Болд и после към детето.
— Какво има, Джъстин? — попита го нежно тя.
— Уф-ф… Сенки. О, боже… тя е в беда. Мисля, че е в опасност… ах, гад! — каза той като се въртеше наляво-надясно.
— Всичко е наред… — Тя искаше да го успокои.
Но момчето пак поклати глава в смисъл на отрицание.
Болд седеше като зашеметен. Той беше там с момчето и с Черил Крой и се чувстваше вкочанен, вцепенен и неспособен да помогне.
— Той загаси светлините… не дърпайте завесите напълно! Оставете ме да видя! О, гадост! Мам! Татко! Не трябва ли да им кажа?… Глупости… сигурно нещата… това е голяма идея. А какво да им кажа? Завесите сега са сини. Странни сенки подскачат зад завесите. По-добре да прибера… Слагам телескопа настрана… Като че мам се качва по стълбите. О, гадория… отивам при вратата и я отключвам точно когато тя почуква… — Госпожа Левит плачеше, сълзите разваляха грима й, стичайки се по лицето. — Аз се преобличам, мам — казвам й аз.
— О, боже! — Госпожа Левит хълцаше.
— Мам? — Джъстин Левит питаше с променен глас, и като отвори напълно очи, се огледа и с озадачен и изумен поглед се втренчи в Дафи.
Тя го помоли да затвори очи отново и когато той направи това, тя започна да го извежда бавно от хипнотичното състояние. Очевидно беше, че го изпусна като позволи да чуе гласа на майка си и вече нямаше смисъл да го връща в първоначалното състояние.
