— Най-напред проверете спокойните места около езерото. Сърфистите са като клика. Може някой да я познава. Те могат да ви кажат също къде са топлите и спокойни места в пролива. Или можете да проверите в магазините. Може би я познават. Това ще ви позволи да подушите нещо и за наемането на непромокаеми костюми. Не ме интересува как ще направите всичко това. Огледайте първо Алки Пойнт като искате. Нейният фургон е първи приоритет, това е всичко.
— Търсим куп дрехи зад къщата. Нещо такова, нали?
— Когато го намерите — той използваше метода на Дафи да загатва успеха, — гледайте, но не пипайте. Ще поискаме Следственото управление да се заеме с това.
— Какво става, Лу? Норвак не е Джейн Доу, нищо не съответства.
— Аз не зная какво става. Искам само определен отговор от Следственото управление за Джейн Доу. Искам да зная коя е тя. Това е нашата отправна точка. Но аз не се предавам по въпроса за Норвак. Не, докато Ейб не ми каже, че няма никаква връзка.
— А какво мислите за „Боди шоп“?
— Аз ще се оправям там — беше отговорът.
Дафи го срещна при асансьора. Тя седеше на една пейка в коридора и веднага скочи, щом го видя. Косата й беше изцяло и леко накъдрена, а погледът — съсредоточен. Той нямаше нужда да пита има ли нещо за него, тъй като тя се втурна през пустия коридор, за да го пресрещне.
— Лу! — каза и той си спомни, че някъде около преди седмица беше престанала да се обръща към него по фамилно име. Той сметна това като придвижване напред, макар и да не знаеше към какво. Стомахът го заболя, но той не даде да се разбере, когато тя продължи: — Той е тук. Момчето Левит. Той и майка му! — Тя беше развълнувана, и както всичко друго у нея, вълнението беше завладяващо.
Той почувства студени тръпки като бодили по кожата си, стомахът отново го заболя и трябваше да го притисне с ръка, защото ако не го направеше, можеше да се пробие и да изцапа новата му риза.
— Той очевидно си спомни нещо за убиеца и иска да ви го каже. Джон се опита да помогне…
— Крамер?
— Да, но Шосвиц го разкара. Момчето видимо е в много деликатно състояние. Аз щях да го разпитам, но преди всичко вие трябваше да го видите. Вие сте установили връзка с него и той иска да говори с вас.
— А как е майката?
— Изключително отзивчива. Няма нищо общо с жената, която ми описахте. Предоставих им моя офис, защото е по-спокойно и, освен това, имам телевизор, така че той може да гледа любимото си следобедно шоу, с което е зает все още. — Тя погледна часовника си и нервно заби пръстите на двете си ръце в буйната коса. — Шоуто свършва след десетина минути. Най-добре ще бъде да изчакате да свърши и после да говорите с него. Можете да използвате моя кабинет. Аз ще занимавам майката през това време. Лошо ли ви е? — попита го, забелязвайки, че се държи за корема. — Наистина трябва вече да се изследвате!
— Малко е да се каже лошо — каза той.
Двамата слязоха с асансьора и той си взе чашка кафе на щанда в задната част на сградата — точно от каквото стомахът му се нуждаеше — след което се върна в офиса си и седна зад бюрото, в очакване края на проклетото шоу. Седем минути никога не са се проточвали толкова дълго.
Джъстин Левит изглеждаше развълнуван. Той поздрави Болд със сърдечно ръкостискане и двамата седнаха един срещу друг. Момчето беше уморено, което Болд трябваше да има предвид. „Аз направих в твоя живот това, което Кръстатия убиец направи в моя“ — мислеше си той. Но в крайна сметка схватките са неизбежни.
— Как върви?
Момчето вдигна рамене.
— Окей, предполагам. Вие бяхте прав — каза колебливо. — Имам предвид това, което казахте за геройството. Всеки иска да знае какво съм видял. Не съм казал на никого — добави. — Точно както обещах. Странно. Не мога да спя спокойно. Трябваше да откачим телефона, да сменим номера или нещо подобно.
— Защо си тук, Джъстин? — попита го Болд. Той контактуваше с него като с възрастен. Няма смисъл да се променя една печеливша формула.
— Аз зная какво носеше убиецът. Беше студено. Баща ми се прибра през вратата на кухнята миналата нощ и аз веднага разбрах. Бяхте ми казали, че сигурно ще си спомня за още неща. Бяхте прав.
— И какво беше това, синко? — Болд седеше на края на стола. Едва издържаше напрежението. Някакъв въздушен балон започна да се издува в гърдите му, той затвори очи и го потисна.
— Цветя! — каза момчето. — Той носеше букет цветя. Баща ми донесе на мама букет рози миналата нощ и по начина, по който ги държеше — или още нещо, не зная — но изведнъж аз направих някаква връзка. Видях го отново. За уикенда видях оня младеж да пресича задния двор, носейки цветя. Сега вече знам.
„Изкуствени цветя — мислеше Болд. — Червени изкуствени рози. Какво по-добро от това да занесеш на една жена, за да ти отвори нейната врата и да й кажеш, че изпълняваш поръчка? Тя отваря скърцащата врата… Убиецът влиза вътре… Сетне той затваря вратата…“
Болд се наклони напред, хвана малката глава на Джъстин и го целуна по челото.
— Бог да те благослови!
— Помага ли ви това? — Момчето се изчерви.
— Разбира се!
