Ентусиазмът на Болд завладя и момчето и то започна да разказва как баща му влизал през вратата, как е видял букета, как си е спомнил, че е видял някъде преди това нещо подобно и е решил, че това е било през онази нощ — той претендираше, че си е представил съвсем ясно убиеца, включително и неговото лице…
— Неговото лице? — прекъсна го Болд. — Джъстин, спомняш ли си как изглеждаше?
Момчето изведнъж замръзна от страх. Клатеше бавно глава и с опулени очи гледаше Лу Болд. Сбърчи вежди сякаш всеки момент можеше да заплаче.
— Не мога да си спомня — захленчи. — Наистина не мога. Искам да помогна, но не мога да си спомня. Просто не мога.
Болд каза спокойно:
— Няма значение, Джъстин. Успокой се. Ти ни оказа голяма помощ. Това е истинска помощ. Това е, от което се нуждаехме. — Той подаде ръка на момчето. — Благодаря ти!
— Мога ли да разгледам наоколо, господин Болд? Знаете ли, искам да видя как работят вашите момчета!
— Това не е много вълнуващо, бих казал. Ако майка ти каже да, аз нямам нищо против, но това, което правим тук, е придвижване на документи, разговори по телефона. Всичко това е отегчаващо, наистина. — И като чу собствените си думи, Болд си помисли, че това беше самата истина. Но някой трябваше да върши тази работа — той убеждаваше себе си. Някои я вършат по-добре от другите. — Остани тук за минутка. Връщам се веднага.
Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. В това време се приближиха госпожа Левит и Дафи. Госпожа Левит изглеждаше много променена, скромна и учтива. Тя попита:
— Помогна ли ви това? Имам предвид цветята?
Като задържаше ръката й в своята, Болд изказа куп благодарности по най-разточителен начин, обяснявайки, че точно това са очаквали. Помоли ги да почакат и побърза с тази информация при Шосвиц. Върна се след пет минути и ги отведе далеч от вратата, за да избегне евентуално подслушваме от момчето. Тогава каза на двете жени:
— Мисля, че е имал добрия шанс да види убиеца, но никак не може да си спомни неговото лице. Като ми каза това, помислих — разбира се, със съгласието на семейството — дали не бихме могли да го поставим под хипноза, за да разберем какво всъщност помни. — Той изгледа първо майката, после Дафи. — Какво мислите вие? Съгласни ли сте?
Дафи отправи погледа си към госпожа Левит.
— Не съм аз, която решавам.
Госпожа Левит изгледа и двамата.
— Има ли някаква опасност за Джъстин?
— Не — отговори й Дафи.
— Без опиати или каквото и да е?
Дафи се засмя.
— Няма такова нещо. Аз просто му помагам да се отпусне напълно, да изчисти всякакви напрежения от паметта си и да си спомни какво действително е видял.
— Бих искал да го направите вместо мен. — Той ги подразни и получи усмивка от госпожа Левит и един малко объркан поглед от Дафи.
— Аз съм за, ако Джъстин е съгласен — каза госпожа Левит. — Ако това би помогнало…
— Нека да опитаме! — каза Болд. — Ако вие сте готова? — обърна се към Дафи.
Тя кимна. Погледите им се срещнаха.
Нещо се промени между тях в този момент. Той си спомни казаното, че тяхната близост отдавна е минала фазата на обикновеното приятелство. Знаеше, че тя е права, въпреки че той все още се съпротивляваше. Единствен поглед между тях и той почувства, че правилата са се променили.
— Ще ви извикам, когато бъдем готови — обясни тя. — Така е по-добре… по-лесно за него да се успокои.
Болд се обърна назад. Крамер стоеше по-нататък и явно подслушваше, като се преструваше, че разглежда нещо върху близкото бюро, но щом погледите им се срещнаха, той каза доста високо:
— Той е видял лицето на убиеца?
Болд го сграбчи за ръката и го изтика към пожарната стълба, където никой не ги виждаше. Крамер се освободи от хватката на Болд.
— Какво правиш, по дяволите, Крамер?
— Той е видял убиеца?
— Кажи на цялото управление, защо не?
— Защо не ме информирате?
— Защото говориш твърде много, затова! — Болд веднага съжали за казаното.
— Какво по-точно означава това? — Лицето на Крамер беше станало алено. Той отблъсна Болд. — Изяснете се!
Болд го блъсна силно и го задържа, после отново го блъсна, но Крамер намери опора.
— Не се гаври с мен, Крамер!
— Аз съм част от тази служба, по дяволите. Полага ми се да бъда включен.
— Ти си едно голямо биволско лайно, артисте! Ти си едно нищожество, което се набута в полицията без всякакви качества.
Крамер нанесе първия удар. Хвана Болд за гърлото. Болд му нанесе силен десен удар в корема, сетне силен ляв в ребрата. Хватката на Крамер отслабна от удара, лявата му ръка остана безполезна. Той не знаеше как да се бие.
Вратата се отвори ненадейно. Беше Ла Моя.
— Шосвиц! — изсъска той предупредително.
Двамата детективи се изправиха. Крамер оправи косата си с пръсти. Ла Моя офейка през вратата по стълбището надолу и се скри от погледа на началството. Шосвиц бутна вратата и ги погледна.
— Господа? — Навъсеният му поглед фиксираше и двамата. — Имаме ли някакъв проблем тук?
— О, няма проблеми, Фил — отвърна Болд.
— Сравнявахме бележки — потвърди Крамер.
— Много шумни бележки! — каза Шосвиц. — Не бихте ли споделили с мен?
— Всичко е в божиите ръце — каза Крамер.
