Тя беше интелигентна, привлекателна, умна и всеотдайна жена. Всичко, което изискваше от него, беше един нормален живот — дом, може би и деца. Но тя се беше омъжила за един ненормален живот, за живота на един полицай. Когато той й отказа тези елементарни желания, фактически живеейки в офиса си, тя си потърси нов живот като жена от кариерата. Всичко това изглеждаше съвсем ясно сега, когато бяха разделени. Той се съпротивляваше срещу всякаква промяна у нея, може би не съвсем открито, а подсъзнателно. Постепенно беше свикнал тя да го чака вкъщи, да фокусира цялото й внимание към себе си, а той да се съсредоточава единствено върху служебната работа. Той прие нейния нарастващ интерес към кариерата като намаляващ интерес към самия него. Какво държане! Клъцваше я и отрязваше по най-изтънчени и хитри начини, в стремежа си да поддържа контрол над нея. Започна да вижда в нея друга жена и се питаше дали тази жена съществува реално или е жена, каквато той иска да бъде. Нейната промяна не беше ли плод на неговото въображение?
Тези размисли го потискаха болезнено. Не можеше да се освободи от мисълта за зачервената й шия при излизането от „Четирите сезона“, нито от представата за това как тази възбуда се е получила там, в хотелската стая. Той знаеше твърде добре как беше тя в леглото — ентусиазирана, жадна, нетърпелива. Въздържаната, стеснителна домакиня ставаше друга, нещо съвсем различно, в стремежа си към собствено удоволствие. Тя се отдаваше на секса с чувство на безгранична, чудесна всеотдайност, която той съхраняваше дълбоко в себе си като нещо, което принадлежи само на него. Непреодолимо желание за удовлетворение, безразсъдно в изпълнението. А сега отдаваше всичко това на друг мъж, заради което той я мразеше. Абсолютна омраза.
Трийсетте мъже и жени в състава на класа по аеробика се навеждаха ритмично, кълчеха се напред-назад, пристъпваха и скачаха в унисон с чувствените ритми на музиката. Болд се отдалечи от прозореца.
Другата занималия беше празна. Стигна до канцеларията, но вратата беше затворена. Работните часове бяха от десет до седемнайсет, понеделник до събота.
Трите главни помещения на етажа бяха пълни с уреди за вдигане на тежести, с огледала от пода до тавана, килими, както и с една сладникаво-горчива миризма на физическа дейност. Грухтенето, пъшкането и сумтенето бяха тук нещо приемливо, ако не и желателно, както гримасниченето. Нямаше място за скромничене.
Той беше чувал много шеги по адрес на атлетическите клубове, но никога не си беше направил труда да посети поне един. И знаеше защо.
Тези движения на тялото той смяташе, че са неприлични, че са за изпълнение в дискретни домашни условия, или поне в еднородна компания от един пол. Това, което виждаше, беше твърде много за един бакалавър. Върху пейка, на не повече от десет фута разстояние от него, една опасно красива черна жена лежеше по гръб, стискаше страничните прътове над главата си и помпаше въздуха с жестоки тласъци на тазовата част нагоре, с крака, плътно стъпили на пода. Болд се хвана, че се е зазяпал — отмина към следващото помещение.
С крайчеца на окото забеляза, че някой му маха с ръка. Майк Шарф, един от асистентите на доктор Диксън по аутопсия, го викаше вътре да се присъедини към него. Шарф оплешивяваше и имаше проблеми със свръхтегло. Мигаше твърде често. Болд се промъкна между ондулиращите тела. Няколко жени му се усмихнаха предизвикателно, полуизтегнати. Болд им отговори с усмивка. Чувстваше се твърде много облечен и не на място.
— Какво ви доведе тук, сержанте? — попита Шарф. — Никога не съм ви виждал тук преди.
— Събитие, наистина.
— Без майтап? — Шарф дръпна Болд встрани от уреда за повдигане и следващият зае неговото място. Стояха близо до огледалото и Болд можеше да наблюдава упражненията над рамото на Шарф.
— Майк, бихте ли потърсили вместо мен?
В това време дребна жена във виненочервена дреха се промъкна между тях.
— Съжалявам! — каза тя, хващайки двамата под ръка едновременно.
— Няма проблеми! — отвърна Шарф и я представи на Болд. — Тина — обясни той, — беше една от петте сътруднички на Съдебномедицинския център, която е член на този „Боди шоп“.
Тя легна между двамата — беше неприятно на Болд — и Шарф се готвеше да й отнеме уреда, който тя натискаше.
Той обясни, че във форма на помощ било предложено от клуба да се занимават и групи от полицейски служби, при което центърът веднага подписал.
— Една група жени и мъже от вашите сътрудници също се занимаваха тук — добави той.
Болд се мъчеше да си спомни откъде това име му изглеждаше познато. Сега вече мъгляво си припомни за някакъв списък върху бюрото през миналото лято и сподели с Шарф.
— Да си спомняте за някаква жена на име Бетси Норвак? — питаше и двамата. — Пет фута и десет инча висока, с руса коса?
Шарф поклати отрицателно глава.
— „Бетси“, никак не ми звучи като познато име. — Той погледна потното лице на Тина. — Вие какво ще кажете?
