Кабината издрънча и спря на третия етаж. Озовахме се в слабо осветено пространство със спарен въздух, типичен за таванските помещения. Моли натисна няколко бутона на окачената на стената клавиатура, които отвориха две тежки на вид врати. Лъхна ни леден въздух. Стените и таванът на коридора бяха сиви, а мокетът — черен. Тръгнахме по него, завихме наляво и продължихме по друг подобен коридор, а после и по трети. През цялото време не срещнахме жива душа, а само бдителните очи на многобройни камери.
— Насам — каза Бразил и отвори вратата в дъното с помощта на магнитна карта. Озовахме се в просторна лаборатория, запълнена с издигнати платформи. Всяка от тях поддържаше отделно работно място, отрупано с всевъзможна апаратура. Разпознах единствено микроскопите, заобиколени от компютри с плоски монитори. До една от стените се виждаше тясна кушетка с матрак.
— Не трябва ли да облечем защитни костюми? — попитах.
— Лабораторията от четвърто ниво се намира в друга сграда — поясни Бразил. — Тук сме добре и така. Моли?
— Слизам да проверя оборудването — отговори помощничката на Бразил с лекотата на човек, който си знае работата. — Искаш ли да повикам Даниълсън?
— Вече му изпратих резултатите — отвърна Бразил. — Кажи му, че ще му се обадя след малко.
Моли включи последния от трите служебни лаптопа и излезе. Бразил се настани на едно от работните места и включи стационарния компютър. От вентилационния отвор на тавана ме лъхна ледената струя на климатичната инсталация.
— Искате ли да си говорим, докато работя? — подхвърли Бразил. Не беше въпрос, а по-скоро декларация. Седнах до нея и загледах как дългите й пръсти тичат по клавиатурата. Нямаше брачна халка. Защо ли й е при нейната работа? А и какво ме интересува?
— Високо ценя помощта, която ни оказахте тази сутрин — подхвърли тя. — Не беше задължително да идвате с нас, но вие демонстрирахте отлично самообладание.
— Благодаря.
Тя престана да пише и ме дари с учтива усмивка.
— Работата е там, че изобщо не съм сигурна дали ще разберете това, с което се занимаваме тук…
— Любезен начин да ми кажете, че съм тъп? — вдигнах вежди аз.
— Съвсем не.
— Отнасяйте се с мен като с първа реакция.
— Моля?
— Първият, който реагира на дадена ситуация: ченге, пожарникар или човек от охраната на летище „О’Хеър“. Какво трябва да знаят те? Или гледате на тях като кандидат-покойници?
Потракването на клавиатурата отново спря.
— Когато се изправим пред биологични оръжия, няма никакви трикове, мистър Кели. Никакво геройство в стил „Джак Бауър“. Единствената ви реакция е да не ги докосвате и да чакате появата на експерт.
— Нима допускате, че чикагските ченгета имат представа как изглежда подобно оръжие?
— А вие ще ги запознаете ли, ако ви опиша някои типични черти?
— Няма да е излишно.
— Правилно — кимна Бразил и се отдръпна от работното място. — Ще ви отделя десет минути. Откъде да започнем?
— Да опитаме с термина „черна биология“, става ли?
— С него наричаме нелегалните лаборатории, които, между другите си дейности, прибягват до ДНК с променена структура за подсилване на съществуващите патогени или за създаване на нови. Това означава модифициране на съществуващите щамове на антракса или вграждане на филовируси от типа на ебола в обикновените грипни вируси. На практика се създават изцяло синтетични щамове.
— Синтетични?
— Учените работят с нещо, което наричаме „биотухли“ — строго специфични ДНК вериги с точно определени функции. Пример за това е биотухлата, която е молекулярно копие на смъртоносната бубонна чума. С помощта на генното инженерство ние вече сме в състояние да изолираме структурата на тези биотухли и да я подредим в нови вериги. На теория това означава, че можем да създаваме нови организми, които са изцяло синтетични.
В света съществуват около двайсет хиляди нелегални лаборатории, които могат да изпълняват подобни задачи. За целта са достатъчни трима-четирима учени с подходящо оборудване и начален капитал от десет-петнайсет милиона долара. Те могат да създадат така наречените „супервируси“, за които няма нито лек, нито ваксини. — Раменете на Бразил леко се присвиха. — Това в общи линии наричаме „черна биология“…
— А какво имаме на наша страна?
Бразил плъзна пръст по плоския екран на монитора.
— Работим в областта на нововъзникващата наука биоинформатика. На практика тя представлява приложна статистика в областта на молекулярната биология чрез практическото използване на мощни компютри. Те ни позволяват да захранваме нашите бази данни с непрекъснат поток ДНК вериги, разбивайки ги на базови двойки и генерирайки компютърни модели на нови патогени, които могат да бъдат създадени и в нелегалните лаборатории. След това се опитваме да репликираме част от тези организми в своите лаборатории. Идеята е да бъдем подготвени, за да отблъснем евентуалната заплаха от „черна биология“ чрез многобройни генетични вериги.
— Евентуалната заплаха?
— Да, защото тя е само въпрос на време.
Екранът пред Бразил издаде напевен сигнал. Тя отвори електронната си поща, прочете пристигналото съобщение и изпрати отговор.
