— Значи ще проверите във вашата база данни ДНК подписа на субстанцията, която открихте днес? — подхвърлих аз.
— Точно така. Готова съм да се обзаложа, че тя ще се окаже някой стар щам на антракса, създаден преди много време в „Детрик“.
— Толкова ли сте сигурна?
— Вече споменах, че всяка лаборатория има свой почерк при използването на материали и процедури за производството на патогени. След като ги разгледам, аз мога да кажа къде са били създадени, от кого и кога, и то с доста голяма точност.
— Ами ако се окаже, че днешният патоген не е създаден в „Детрик“?
— Няма начин.
— Обяснете ми.
— Ако патогенът произлиза от напълно нов вирус или бактериален щам, ние започваме да търсим най-близкия му братовчед — започна Бразил и изкара на екрана нов прозорец, плътно запълнен с текст. — Това е нашата банка с ваксини. Разполагаме с хиляди щамове, всеки от които е свързан със съществуващ патоген или е създаден за борба с въображаеми такива, изчислени от компютъра. При възникване на опасност просто започваме производството на съответната ваксина.
Всъщност това е един вид надпревара във въоръжаването на молекулярно равнище: ние срещу „черните биолози“. Вирусът мутира, раждайки нов бактериален щам. Ние съответно се нагласяваме спрямо него. Той отново мутира, ние пак реагираме. Компютрите предлагат невероятна гъвкавост, реагирайки далеч по-бързо, отколкото някога сме допускали. Именно това ни дава възможност да спасим живот. — Ръката на Бразил обхвана празната лаборатория. — Така се раждат новите щамове.
— Които понякога вкарват хората в найлонови чували — отбелязах аз. — Десетки, дори стотици.
— Числата не са толкова важни — възрази Бразил, стана от стола и се насочи към противоположния край на лабораторията, откъдето се върна с тънка черна папка. — Имаме грижата за първите заразени, непрекъснато мислим за тях. Това тук е нещо като наръчник за лаиците. Първите му три части са посветени на основите на биоинформатиката.
Вратата зад нас щракна и в лабораторията се появи Моли Карълтън.
— Започнах обработката на аерозолните пакети — докладва тя. — До два часа ще имаме резултати. — Пейджърът на колана й протяжно изписука. Тя го откачи и погледна дисплея. — Даниълсън.
После иззвъня един от телефоните и Моли включи високоговорителя. Човекът от Вътрешна сигурност не си направи труда да поздрави.
— Кели там ли е?
— Тук съм — рекох.
— А кметът още ли се мотае долу?
Не бях виждал Уилсън, но не се учудих, че е някъде в сградата.
— Беше със Стодард, но мисля, че си тръгнаха — поясни Моли.
— Добре. Кели, трябва да изясня някои неща с учените.
— А пък аз трябва да се прибера у дома.
Настъпи тишина. Напрегнах слух да чуя някакви странични гласове, но високоговорителят мълчеше.
— Бъди на разположение — рече Даниълсън. — Не се разделяй с мобилния си телефон още час-два, след което можем да приключим.
— Добре — казах, махнах на двете жени с бели престилки и се насочих към изхода.
Напуснах сградата, напълних гърдите си с чист въздух и ми се допуши. На фона на урока по черна биология опасността от рак на белите дробове ми се струваше дребна работа. Една кола изскочи иззад ъгъла на блока и се насочи към мен. Стъклото откъм шофьора се спусна наполовина.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Мога да ти задам същия въпрос — примигна Рита Алварес. — Имаш ли време за кафе?
— Защо не — свих рамене аз и седнах до нея.
Спряхме пред едно кафене на три пресечки по-нататък. Казваше се „Прясно смляно“. Тук всичко беше органично и следователно полезно за здравето. Включително кофеинът. Поръчах си черно кафе без сметана, бутнах купчината книги от масата и сритах три от котките на съдържателя. Рита предпочете билков чай.
— Какви са този котки? — попитах.
Рита сви рамене и взе в ръце един едър черен котарак. Едното му око беше зелено, а другото липсваше.
— Била ли си тук и преди? — пожелах да узная аз.
— Не.
Котаракът скочи на пода и се отърка в краката ни. Сервитьорката донесе чая в прозрачна стъклена каничка. Репортерката на „Дейли Хералд“ свали капачето и вдъхна ароматната пара.
— Лавандула — замечтано прошепна тя.
— Страхотно — кимнах аз. — А сега ще ми обясниш ли какво търсиш по никое време пред „Лаборатории Си Ди Ей“?
Рита върна капачето на мястото му и напълни чашата си. Имаше перфектна кожа с мирис на бадем. Усмивката й разкриваше два реда безупречни зъби. Всички се питахме защо не работи в телевизията.
— Харесвам те, Майкъл. Имаш добро сърце.
— Кой ти каза?
— Не се опитвай да отричаш.
— Къде е Родригес?
— Не знам. Вероятно на работа.
Рита излизаше с приятеля ми вече почти месец. Харесвах ги като двойка, което обаче не означаваше, че имат някакви шансове.
— Какво искаш, Рита?
Тя отпи глътка чай и деликатно изсумтя.
— Да не си алергична към котки? — попитах.
— Не съм.
— Всичко е от прахта. И от книгите. Двата най-отличителни атрибута на Хайд Парк.
— Забравяш обиколките на Обама.
— Следобед мисля да разбера къде го подстригват — отвърнах. — Хайде, изплюй камъчето.
— Искам да те наема.
— Едва ли можеш да си го позволиш.
— Много смешно! — отвърна тя и отпи още една глътка.
— Родригес със сигурност не може.
