— Няма проблем. Кога се появиха „Мъжете в черно“?
Тя направи опит да се усмихне, но чертите й отказаха да се подчинят.
— Какво става? — рекох.
— Ела с мен.
Поведе ме обратно по коридора. По пътя не срещнахме нито един от държавните служители. Всъщност не срещнахме жива душа.
— Всички ли са навън за течен обяд?
— Намират се на четвърто ниво.
Едва сега забелязах тъмните сенки под очите й и тревогата в тях.
— Какво става, Моли?
— Може би имаме зараза — задавено рече тя.
— Биологично оръжие?
Тя кимна и погледна към вратата.
— Тук ли ще се върнат?
— Всеки момент. Цяла сутрин бяхме в „Кук“. Взето е решение да се съберем за конферентна връзка с Вашингтон.
— В такъв случай не е зле да побързаш.
Моли изпусна въздуха от гърдите си.
— Елън ми каза, че сте се видели снощи.
— Какво показаха кръвните проби?
— Все още не е напълно ясно. Вчера в моргата на „Кук“ са докарали двама скитници. Отначало решили, че са починали от естествена смърт. Често се случва през зимата.
— Не е чак толкова студено — отбелязах аз.
— Така е — кимна тя, после добави: — Някакъв санитар не харесал цвета на единия от тях и решил да ни се обади. Тази сутрин излязоха резултатите от кръвните проби. В тях се оказаха следи от натравяне с антракс.
— Само на единия? — вдигнах вежди аз.
— Другият беше удушен, но и двамата са били изложени на отравяне с антракс.
— Къде са ги открили?
— На две пресечки от спирка „Клинтън“ на Синята линия. Допуска се, че може би са нощували в метрото. А и ченгето, за което си споменал пред Елън…
— Дони Куин?
— Неговата кръвна проба също е положителна. Откъде ти хрумна да настояваш за изследване на кръвта му?
— Вчера бил в Уест Сайд, а после умрял. Предчувствие, нищо друго.
— Добро предчувствие — кимна Моли. — Оказа се, че именно Куин е открил двамата бездомници и се е обадил в моргата. Все още уточняваме времевите граници, но по всичко личи, че заразата се е появила някъде по Синята линия.
— Но вашите изследвания установиха, че антраксът, който открихме там, е безвреден.
— Беше.
— Е, и?
— Инкубационният период на антракса като бойно отровно вещество е между пет и седем дни. Докато това нещо убива в рамките на броени часове и май се предава от човек на човек.
— Значи не става въпрос за добрия стар боен антракс.
— Може би е нещо повече.
— Колко повече?
— Елън продължава да работи върху кръвните проби. Но хората започват да се плашат.
— Къде е Даниълсън?
— Надяваме се ти да установиш това.
— Кои сте вие?
— Ние двете с Елън. Плюс кмета.
— Кметът, разбира се. Закъде сме без него?
— Разговаряхме преди час. Той е много обезпокоен, Майкъл.
— Бас държа, че е така. Вчера сутринта Даниълсън ви натика в метрото, а после изчезна. Безпокоите се, че ви е направил постановка.
— Ти също беше там.
— На мен ли решихте да прехвърлите топката?
Моли избягваше погледа ми и нервно чупеше пръсти.
— Защо ли просто не се махна от този град? Тогава вие ще бъдете принудени да го откриете.
— Елън каза…
— Какво каза Елън?
— Не можем просто да си тръгнем.
— Защо?
— Първо, защото от днес сутринта вече не отговаряме за нищо. На практика сме нещо като затворници в собствената си лаборатория.
— Направихте ли опит да си тръгнете?
— Имам чувството, че ще е по-добре да не го правим. Особено Елън.
— Защо се обърнахте към мен?
— Елън настояваше една от нас да си поговори открито с теб.
— Да проверите дали заслужавам доверие ли?
— Онези от Вътрешна сигурност и бездруго щяха да те приберат. Стремят се да поставят всичко под контрол, преди да направят публично изявление.
— Значи и аз се оказвам затворник?
— Не е задължително.
В коридора пропука радиостанция, размениха се тихи реплики.
— Ела — каза Моли и ме въведе в малка стаичка до лабораторията. — Това е авариен изход — посочи една затворена врата тя. — Ако се спуснеш два етажа надолу, ще стигнеш до нещо като цех за преработка на хартия.
— Фабриката за пликове?
— Да — кимна тя и ми подаде два ключа. — Единият от тези трябва да ти осигури достъп до цеха. Разполагат с товарна рампа на партера.
— Кога ще направят публичното си изявление за заразата?
— Не знам. Но нещата ескалират, както вече ти споменах. При първа възможност ще се свържем с теб.
Звуците от коридора се приближаваха.
— Хайде, върви.
Направих крачка към аварийния изход в мига, в който вратата се отвори. На стълбите стоеше дребен мъж с коса като изгоряла слама. Беше облечен в кафяв костюм от туид и говореше в микрофон, прикрепен зад ухото му.
— Открих ги — обяви той. — Ще се видим долу.
Въведе ни обратно в лабораторията, посочи коридора и каза:
— Моли, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?
Тя излезе, без да ме погледне. Дребният издърпа два стола и с жест ме покани да седна.
— Кой сте вие? — попитах.
— Джеймс Дол от Министерството на вътрешната сигурност.
Фамилното име му подхождаше. Стъклени очички като на кукла, червени бузки, лъскава и закръглена брадичка, застинали черти. Бях готов да се закълна, че устните му мърдат само когато примигва.
— Къде е Даниълсън?
