— Запис на снощната презентация на Вътрешна сигурност. Темата беше реакцията срещу разпространение на заразата в района на Уест Сайд. Онзи негодник на трибуната ни засипа с подробности.
— Защо ми е този запис?
— Защото знам, че Даниълсън те е въвлякъл в цялата работа, а сега се е измъкнал.
— Мислиш, че ние ще го отнесем, така ли?
Стодард побутна флашката с палеца си.
— Това е нещо като застраховка, Елън. В днешно време човек трябва да си пази гърба.
Тя поклати глава, но все пак прибра флашката в джоба си. Стодард стана и тръгна към вратата.
— Дано сме сбъркали — въздъхна той. — В шест сутринта ще ми се обадят от Вашингтон. Веднага след това ще се свържа с теб.
После Елън отново остана сама. Часовникът на компютъра показваше 4:12 ч. Тя поработи още известно време въпреки студените сълзи, които се стичаха по бузите й.
— Хей!
Моли Карълтън се беше появила без никакъв шум. Или може би беше тук от доста време. Елън бързо издърпа една салфетка от кутията на бюрото си.
— Извинявай, но денят беше дълъг.
— Нощта също. Добре ли си?
— Била съм и по-добре.
— Стодард?
— Грешката не е негова — поклати глава Елън.
Моли седна на току-що освободения от директора стол и го придърпа напред.
— Тогава какво има?
— Нищо. И всичко.
— Чу ли се с Ана?
Елън опипа джиесема в джоба на престилката си.
— Още не.
— Аз проверих болниците — обяви Моли.
— Благодаря. Аз също.
— Тя е добре. Вероятно е забравила да включи телефона си след кацането.
— Сигурно.
Елън усети лъжата, но нямаше сила да й се противопостави.
— Защо не се опиташ да поспиш?
— Трябва да сме в „Кук“ след един час — поклати глава Елън. — Заповед на правителството.
— Защо?
— Защото там са мъртъвците, Моли. А сега ми помогни да си събера нещата.
Елън започна да пълни с папки коженото си куфарче. Моли се поколеба за миг, после направи същото. В 5:00 ч. бяха в болницата. Половин час по-късно вече режеха труповете с надеждата да установят онова, което ги беше убило.
Станах малко след девет, потърсих каишката на Маги и я изведох на разходка. Над езерото бяха надвиснали тъмни облаци и бяха превърнали града в лъскав стъклен буркан. Вързах кучето пред „Интелидженсия“, взех си едно кафе и разгърнах папката, която Елън Бразил ми бе дала в лабораторията.
Първите няколко глави очертаваха основите на черната биология. Прелистих страниците и някъде към средата на ръкописа попаднах на раздел, наречен „Умно облекло“. Като странична част от изследванията си в Си Ди Ей бяха създали т.нар. „нанофибри“, които представляваха въглеродни нанотръбни молекули, вплетени в тъканта на обикновен плат. Според заключенията в папката нанофибрите добавяха само няколко грама тежест към дрехата, но в замяна на това я правеха абсолютно непробиваема от куршуми. В допълнение фибрите следяха жизнените показатели на човека, който я носеше, и бяха в състояние да извличат или вкарват в кръвта ограничени количества стимуланти и антибиотици. Нещо особено полезно за боец, получил огнестрелна рана на бойното поле.
Отпих глътка кафе и обърнах страницата. В следващата глава се говореше за пиезоелектрически нанофибри, които имаха свойството да акумулират кинетичната енергия на човешкото тяло. Вплетени в риза или панталон, те превръщаха дрехата в портативен комплект батерии в състояние да зареждат мобилен телефон, транзистор, айфон — изобщо всякакви електронни устройства, които се бяха превърнали в неразделна част от ежедневието на съвременния човек.
Това също ми се стори страхотно, въпреки че думата „пиезоелектрически“ веднага ми докара главоболие. В резултат отместих папката и погледнах хубавата жена на съседната маса, която добавяше мляко и захар към кафето си. После измъкнах джиесема си и набрах Рита Алварес с внезапното чувство, че джобовете ми са адски скучни и тривиални.
— Майкъл?
— Здрасти, Рита. Как си?
— Добре съм. Какво става?
— Ти ми кажи.
Тя не отговори.
— Говори ли с гаджето си?
— Аз непрекъснато говоря с него.
— Имам предвид за снощи. За адреса, който ми даде?
— Знаеш, че съм говорила с него, Майкъл. Нямах друг избор.
— Беше ли наясно, че Ли разпространява дрога?
— Не, за бога! Знаех само това, което ти казах. Бил е посредник при доставките на медицинско оборудване.
— А защо е разговарял с теб?
— Останах с чувството, че го беше решил предварително. Стори ми се, че иска да си разчисти сметките с някой, но не мога да бъда сигурна. Казах му, че няма да споменавам името му пред когото и да било.
— Кой го е убил според теб?
— Излишен въпрос.
— „Четворките“?
— Най-вероятно, след като е продавал дрога.
— И това няма нищо общо с твоето разследване, така ли?
— Съмнявам се. — Рита замълча за момент, после добави: — Знам, че ще прозвучи егоистично, но откри ли нещо, което може да бъде от полза?
— За разследването ти?
— Да.
Вината в гласа й ми помогна да забравя дребната подробност, че не споменах за торбите за трупове, с които беше пълно онова мазе.
— Съжалявам, Рита. Но когато отидох там, Ли вече беше мъртъв. Между другото, вие с Винс трябва да започнете да си говорите за твоята работа.
— Благодаря, Майкъл.
