Дол се изправи. Подметките му затракаха по настлания с плочки под. Спря се пред монитор, на който се хилеше Магила Горила, яхнала велосипед на три колела. Погледа известно време скрийнсейвъра, насити му се и се извърна към мен.
— Чух някои неща за вас, мистър Кели.
— Къде е Даниълсън? — повторих аз.
— Не е ли странно? Възнамерявахме да ви зададем същия въпрос.
— В града има разпространение на патогени.
— Наясно сме със ситуацията.
— Значи сте наясно и с още нещо: от действията ви през следващите час-два зависи дали ще умрат много хора или само малцина.
— Създадена е извънредна комисия, която вече заседава.
— Искам да говоря с тях.
Дясната вежда на Дол отскочи нагоре, устните му се разтеглиха в нещо като усмивка.
— В никакъв случай.
— Мога да ви помогна.
— Как?
— Според мен заразата няма нищо общо с Даниълсън.
— Така ли?
— Мисля, че са го изиграли.
— Кой го е изиграл?
— Все още не знам.
— Но очаквате да ви позволим да се мотаете наоколо и да търсите отговори?
Дол млъкна и очаквателно ме погледна, но аз мълчах.
— Знам, че всичко това ви звучи странно — каза той, седна на стола и поглади тънките си жълтеникави мустачки. — Имаме два приоритета, мистър Кели. Да идентифицираме патогена, ако има такъв. А после да го обезвредим. Доктор Бразил и нейните сътрудници ще се съсредоточат върху първия приоритет. А вторият е моя грижа.
— Как ще стане това?
— Вече сме очертали периметри в района на Уест Сайд и Оук Парк. Хората ще бъдат предупредени да останат по домовете си. Опасните зони ще бъдат запечатани.
— Карантина?
Дол се усмихна. Зъбите му бях в тон с мустачките.
— Предпочитам да възприемем нещата като снегопочистване. Но за вас думичката „карантина“ явно е по-подходяща…
Отвън се разнесе женски писък: тънък, висок, продължителен. Познавах го, бях го чувал и преди. Начупени нокти на мъката, натежали от безсилие и безнадеждност, забиващи се в голата плът. По коридора се разнесоха тежки стъпки. Дол се поколеба за миг, после изскочи навън. Просто не можа да устои и хукна към болката, както биха постъпили повечето хора. Аз извадих ключа на Моли и хукнах в обратна посока. Към аварийното стълбище и свободата.
— Онези от Вътрешна сигурност искат да ме заключат. Седях в една закусвалня на две пресечки от дома си.
Сервитьорката ми донесе чаша кафе. Добавих малко сметана и захар. Рейчъл Суенсън издигаше обичайната си стена от мълчание от другата страна на линията.
— Чу ли какво ти казах, Рейч?
— Чух. Вероятно имат основателни причини.
— Искам да направиш нещо за мен. По-скоро две неща. Но трябва да ги направиш веднага, а после да си събереш багажа.
Отпих глътка кафе и се намръщих на словесния порой, който се изля от слушалката. Изчаках я да свърши, после й изложих плана си.
След малко повече от час паркирах на улицата един автомобил със съмнителни качества, който наех от агенцията с многозначителното име „Брички под наем“ на Ървинг Парк. Дъждът беше спрял толкова внезапно, колкото и бе започнал. Но във въздуха тежеше обещанието за още. Пред блока ми беше паркиран лъскав черен седан, в който ме чакаха двама федерални агенти. Напълно „незабележими“, да ги вземат мътните.
Аудито на Рейчъл спря пред входа в момента, в който единият от тях се върна от заведението за бързо хранене на ъгъла. Нямах представа дали я познаваха, или просто не бяха виждали жена от дълго време насам. Но докато тя слизаше от колата си, в седана се разрази истинска буря от книжни салфетки и восъчна хартия. Без да бърза, Рейчъл извади ключовете си и влезе във входа. Моите хора вече бяха захапали телефоните, очевидно контактувайки с колегите си в центъра на града. В най-лошия случай се бяха сетили да я снимат и да изпратят есемес до някой, който би я разпознал като моята приятелка и — което беше още по-важно — като действащ съдия във федералния съд. Телефонът на съседната седалка завибрира. На дисплея се изписа номерът на Рейчъл.
— Вътре към — докладва тя.
— Благодаря.
— Животинката се радва да ме види.
— Много добре.
— Искаш ли нещо друго?
— Само това, което ти казах.
— Аз няма да напусна града, Майкъл.
— Ако изчакаш още един час, няма да можеш, дори и да искаш.
— За какво става въпрос?
— Сигурен съм, че имаш представа.
Мълчание.
— Имаш ли ми доверие, Рейч?
— Да.
— Вземи Маги и изчезвай от града.
— Видях една кола отпред.
— Зад къщата има още един тип, който наблюдава задния вход.
— Теб ли чакат?
— Да. Сигурен съм, че няма да те закачат, поне засега. Ако все пак го направят, ще им кажеш, че още миналата седмица сме се разбрали да дойдеш и да прибереш кучето.
— И че нямам представа къде си?
— Наистина няма да имаш. А сега върви. И се грижи за животното.
