— Значи сме квит — кимна Делука. — А сега да поговорим за моята доставка.
Приведен над бюрото в кабинета си, аз гледах как се сменят светофарите на Бродуей. Родригес и Рита седяха срещу мен. Полицаят се облегна на стола си, вдигна глава към бронзовия плакет на стената и с недоумение огледа изписаните на старогръцки думи.
— Какво е това, по дяволите?
— Цитат от Хераклит — поясних аз. — „Всичко тече, всичко се променя“.
— Умно го е казал — кимна приятелят ми. — Тази сутрин бях просто ченге, но сега вече съм наркопласьор на бандитите.
— Стига — въздъхна Рита. — Все пак имаме някаква улика.
Родригес взе снимката, която получихме от Делука.
— А как ще го идентифицираме?
— Може би чрез Вътрешна сигурност? — предложи Рита.
— Няма начин — възрази глава Родригес. — Обещах на кмета да не замесваме федералните. Няма да им казваме нито за Делука, нито за дрогата, която ще му доставим.
— Това не е проблем — рекох. — Имаме по-важна работа.
Родригес и Рита едновременно скръстиха ръце пред гърдите си и млъкнаха. Сякаш бях магьосник, който с един замах щеше да подреди липсващите части на пъзела. Натиснах един клавиш и на екрана се появи познатият имейл. Бях го чел три пъти. Набрах няколко думи в отговор и затворих прозореца. Откъм стълбището долетяха тихи стъпки, вратата проскърца и се отвори. На прага се появи дребна фигура с превръзка през рамото.
— Здрасти.
— Моли — рекох аз, заобиколих бюрото и несръчно я прегърнах. — Благодаря ти, че дойде.
— Искаха да ме оставят в болницата и през нощта, но се измъкнах — рече тя.
— Добре си направила.
Придърпах един стол и я сложих да седне.
— Моли Карълтън — представих я аз. — Това са Рита Алварес от „Дейли Хералд“ и полицейски инспектор Винс Родригес. Моли е част от научния екип, който изследва патогените.
Винс и Рита се ръкуваха с гостенката, а аз се върнах зад бюрото.
— Какво ви е на ръката? — попита Рита.
— Сутринта стреляха по мен. Само драскотина.
— Нека отгатна — рече Родригес. — Били сте с Кели.
— Стреляха по нея, докато прекосявахме една опасна зона — обясних аз.
— С какво? — попита Рита.
— С метрото. — Извадих найлоновата торбичка и я побутнах към Родригес. — Изчоплих куршума от стената на вагона. Дали ще можеш да го сравниш с онзи, който намерихме в мазето на Корееца?
Родригес опипа торбичката с върха на пръстите си.
— Искаш да разбереш дали човекът от снимката е преследвал и Моли?
— Или мен — кимнах. — И в двата случая проявявам интерес.
Моли взе снимката.
— Познаваш ли го? — попитах, внимателно наблюдавайки лицето й.
Тя поклати глава.
— Трябва ли?
— Подозираме, че именно той стои зад заразата.
Моли изпусна снимката, сякаш беше някое от чудовищата в лабораторията им.
— Кой е той?
— Добър въпрос.
Измъкнах още една торбичка от джоба си.
— Какво е това? — попита Моли.
— Угарка.
— Виждам, че е угарка. Но защо я размахваш пред мен?
Разказах й за чувалите за трупове в мазето на Корееца. И за високия мъж с пушката.
— Човекът на снимката?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Какво общо има цигарата?
— Подуших цигарен дим в мига, в който се спуснах в мазето. Фасът беше под стълбите.
— И реши, че е негов?
— Да. Изглеждаше ми доста пресен.
Моли вдигна торбичката на светлината, която идваше от улицата.
— Ако изобщо има ДНК, тя ще бъде от слюнката по филтъра.
— Какви са шансовете?
— Какво ще правиш с профила, ако открия такъв?
— Ще те помоля да го пуснеш в базата данни на ФБР. Може би ще открием име към лицето, с което разполагаме.
Оставих Моли да разглежда угарката на спокойствие и се обърнах към Рита.
— Какво става с проследяването на парите?
Рита се нацупи.
— Вече ти казах, че ще опитам. Още утре сутринта.
— Благодаря ти.
— Усмихни се — посъветва я Родригес. — Поне няма да нарушаваш законите като мен.
— Може би трябва да изолирам ДНК-то още тази вечер — замислено каза Моли. — Защото влизането в базата данни на ФБР съвсем не е лесна работа.
— Дай ми профил, пък после ще мислим за останалото — рекох.
Гостите ми се умълчаха. Никой от тях не изглеждаше щастлив от присъствието си в кабинета. Или пък от моята компания. Родригес стана да си върви, а Рита скочи след него. Докоснах ръката на Моли.
— Остани за момент.
Изчакахме другите да си тръгнат.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Имаш предвид ръката ми? Добре е. Казаха ми, че мога да сваля превръзката още утре.
— Боли ли те?
— Почти цял следобед спах — отвърна Моли и отново вдигна снимката. — Ще ми трябва копие за търсенето в базата данни.
— Вземи я.
Тя прибра снимката в джоба на якето си.
— Как е Елън? — попитах.
— Ако питаш дали ще разбие патогена, отговорът е „да“.
— Къде е в момента?
— В лабораторията предполагам. Защо?
— Току-що ми изпрати имейл — докоснах клавиатурата аз. — Иска да поговорим.
— В последно време това не е много лесно.
— Искаш да кажеш, че има забрана да напускате лабораторията?
— За Елън — със сигурност. Не може да мръдне без някой от Вътрешна сигурност с пушка в ръка.
— Толкова ли е важна?
— Дори не можеш да си представиш. Спомена ли какво иска?
— Не.
— Аз отивам там. Ще говоря с нея.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Казвай.
— Доверяваш ли се на Елън?
В очите на Моли се появи тревожен блясък.
