Елън смачка цигарата си в пластмасовия пепелник и отпи глътка от питието си. Когато отново проговори, гласът й се беше превърнал във висок шепот. Сякаш говореше през дървена решетка, а аз седях от другата страна.
— Преди две години създадох биооръжие, което нарекох „Тих тътен“.
— Нека отгатна: по някакъв начин то е напуснало лабораторията и в момента избива десетки хора по улиците на Уест Сайд.
— Ако „Тих тътен“ е пуснат на свобода в оригиналния си вид, броят на загиналите вече щеше да е хиляди. Може би десетки хиляди.
— Искаш да кажеш, че няма връзка между двете?
— Зависи какво наричаш връзка. Генетичната структура на чикагския патоген е много близка до тази на „Тих тътен“.
— Колко много?
— Чикагският патоген се разпространява чрез много по-тесен контакт.
— Затова жертвите са само няколкостотин души, така ли?
— Мисля, че да. Когато създадох „Тих тътен“, разработих и съответната ваксина. С леки модификации тя може да се превърне в надеждна защита срещу чикагския патоген.
— Значи системата работи така, както си я планирала?
— Моля?
— Разбиваш вируса, идентифицираш неговия двойник и откриваш потенциалната ваксина в базата данни на лабораторията.
— Не съм мислила за това, но да — предполагам, че си прав.
— Браво — казах и приближих чашата си до нейната.
Тя отпи малка глътка. По ръба остана следа от червило.
— Мога ли да те попитам нещо, Елън?
— Разбира се.
— Доколко си сигурна във всичко това?
— Обикновено се чувствам достатъчно сигурна за работата, която върша.
— Тогава от какво се плашиш?
Светлите й очи примигнаха.
— Какво те кара да мислиш, че съм уплашена?
Отново сведох очи към черната чанта.
— Ако действително си се справила с патогена, ти си герой за половината свят. Но въпреки това ние двамата си седим в тази дупка, пием бог знае какво, заобиколени от бог знае какви негодници, а на масата между нас се мъдри пистолет.
Стори ми се, че долавям най-незабележимата усмивка на света. Елън бръкна в чантата си и измъкна револвер с късо дуло.
— Два — поправи ме тя.
— Колкото повече, толкова по-добре. Аз знам за какво ми е пистолетът, а ти?
— Имам си своите притеснения.
— Слушам те.
— По моите изчисления жертвите вече надхвърлят хиляда, но най-лошото тепърва предстои. Сутринта направих анализ на най-новите данни. През последните няколко часа скоростта на заразата с чикагския патоген е спаднала с четирийсет процента.
— Това не е ли добре?
— Това е странно. И може би опасно.
Рискувах още един бърз оглед на помещението. Куцият се размърда на високото столче и бръкна в джоба си. Протегнах ръка към пистолета. Онзи измъкна джиесем и се взря в екрана. Отново насочих вниманието си към Елън.
— Може би вирусът започва да се изтощава — рекох.
— Все още е рано. Очаквах огнища на зараза и на „О’Хеър“.
— Но засега няма, така ли?
— Не съм чула за подобно нещо — поклати глава тя. — Сякаш вирусът изведнъж се е изтощил и изчезнал.
— Говори ли с шефа си за този спад?
— Със Стодард? Не.
— Защо?
— Освен с теб не съм говорила с никого, Майкъл. Не ме питай защо.
Куцият щракна капачето на джиесема, допи си питието и стана. Огледах палтото му, но не забелязах издутината на оръжие. Той хвърли няколко долара на бара и излезе. Дийк извърна очи към мен, без да обръща внимание на парите. Свих рамене. Дребният барман прибра банкнотите в джоба си.
— Какво гледаш, Майкъл?
— Нищо — тръснах глава аз. — Но все още не съм сигурен какво мога да направя за теб.
— Искам някой да е в течение на онова, което съм свършила. Знам, че не разбираш същността му, но в чантата ми има няколко диска, на които е записано цялото ми изследване. Ако ги предадеш на когото трябва…
— Къде отиваш? — прекъснах я аз.
— Сега ли?
— Да.
— Сутринта един приятел прибра пепелта на Ана. Надявам се, че ще успея да се сбогувам с нея.
Бях забравил за сестра й. Сега обаче тя изведнъж се появи при нас и сякаш искаше да вземе участие в разговора. В компанията на безличната и безименна смърт.
— Съжалявам за Ана — промълвих.
— Благодаря — прошепна тя.
Пръстите й докоснаха салфетката, бледото й лице се разкриви. Плъзнах ръка по масата и докоснах нейната.
— Вината не е твоя, Елън.
— Аз я убих.
— Не си.
Тя не възрази, а само избърса влагата от очите си и започна да сгъва салфетката.
— Споменавал ли съм ти за по-големия си брат? — попитах.
— Не си ми разказвал нищо за себе си.
— Името му беше Филип. Беше на осемнайсет, когато се обеси с чаршаф.
Тя престана да сгъва салфетката.
— Съжалявам.
— И аз.
Гласът й изтъня с една октава.
— Мислиш ли за него?
— Напоследък, да.
— Защо?
Добър въпрос. На който обаче нямах добър отговор. Филип винаги беше някъде наблизо. Затворен в буркан спомен, който ме гледаше през дебелото стъкло. Прибран на рафта сред другите спомени. Но сега някой беше успял да счупи печата на буркана и брат ми се промъкна в сънищата ми, смущаващо жив.
— На колко години беше, когато той умря? — попита Елън.
— На четиринайсет. Филип беше в затвора. Излежаваше едногодишна присъда за някаква глупост. Аз така и не му се обадих, нито му писах. Един-единствен път разговарях с него.
— На четиринайсет?
— Горе-долу толкова.
— Знаеше ли как да се свържеш с него?
