Често се пише за долнопробните кръчми на Чикаго. Най-често ги описват като места, където бирата „Олд Стайл“ се лее в огромни халби, а твърдият алкохол се предлага в половинлитрови чаши. И разбира се — с неизменния древен джубокс в ъгъла, който работи с монети от четвърт долар. Зад бара стои пияница с набръчкано лице, а насреща му клечат шест-седем редовни посетители, които знаят как да разкарат всеки наивник, който е решил да пийне в техния бар. Хората обичат подобни места. Отиват да изпият някоя и друга бира там, а после се хвалят пред приятелите си. Може би защото се чувстват откриватели, може би защото изпитват някакво особено любопитство. Но на практика не е така. Ако искаш да откриеш нещо различно, достатъчно е да опреш корем в бара на „Литъл Кингс Ликърс“ в Саут Сайд. А ако притежаваш оръжие, не е зле да го носиш у себе си.
Аз се добрах до там малко след седем. Кръчмата си беше все същата — паянтова барака, скована с ръждиви пирони от парчета шперплат с различни размери, поскърцваща на вятъра между Петдесет и седма и „Стейт“. Пред нея висяха няколко мъже, които явно бяха нарушили пробацията си. Барманът се казваше Дийк и бе тънък като клечка, със сиво-кафяв цвят на кожата. Седеше зад бара и ядеше мазна храна от картонена кутия, отпивайки от чаша с тъмна течност. Между него и клиентите му от другата страна имаше телена мрежа, която стигаше чак до тавана. Случайният посетител би си помислил, че това е малко прекалено, но само ако все още не е огледал лицата на клиентите. Което впрочем съвсем не е лесна работа. „Литъл Кингс Ликърс“ предлагаше изобилие от тъмни ъгълчета, а повечето от клиентите предпочитаха да пият сами. Позицията им се определяше главно от огънчетата на цигари, суха кашлица или скърцането на подметки по износения линолеум.
— Кво ще пиеш? — попита Дийк.
Не бях се вясвал тук поне от пет години — факт, който на езика на „Литъл Кингс Ликърс“ означаваше, че съм излежал доста солидна присъда.
— „Джак“ и кола.
Дийк забърка питието с резки движения и промуши чашата през една дупка в мрежата. Отпих една глътка и въздъхнах. Дийк внимателно ме наблюдаваше.
— Какво? — рекох.
— Ти ли си поканил бялата мацка?
— Къде е?
— Отзад — поясни барманът и сведе брадичка към рамото си. — Кво ти става, да те вземат мътните?
— Извинявай, Дийк. Трябваше да съм тук преди нея.
Онзи поклати глава, насочи се към дъното на бара и изчезна. Минута по-късно се появи в компанията на Елън Бразил, която регистрира абсурдното си присъствие в бара с тихо потракване на ниските токчета. Настани се на столчето до мен, а аз измъкнах пистолета си и го сложих на плота, безпогрешно усетил множеството очи, насочени в гърбовете ни.
— Помолих да използвам тоалетната, Майкъл.
— Е, как беше?
— Отваря се от бара с електрически бутон.
— Извинявай. Трябваше да бъда пръв.
— Често ли идваш тук?
— Никой няма да ни безпокои.
— Наистина ли?
Огледах се. „Литъл Кингс Ликърс“ със сигурност беше единствената кръчма в Чикаго, в която не се обсъждаше краят на света. Първо, защото нямаше телевизор, и второ, защото на никой не му пукаше за глобалния катаклизъм, започнал да се оформя в сърцето на Уест Сайд. Повечето от редовните посетители се сблъскваха със смъртта всекидневно и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към останалата част на света, която изведнъж се беше сепнала от заплахата да изчезне завинаги. Разбира се, не и когато ставаше въпрос да се изкара някой долар.
— Ела да седнем — рекох и я поведох към малката масичка до вратата, разположена под единствения прозорец. Нарочно не си прибрах пистолета.
Елън пусна черната чанта в краката си.
— Мислех, че пушенето в баровете е забранено — отбеляза тя, хвърляйки бърз поглед наоколо.
В мрака тлееха поне шест-седем огънчета.
— Тук не се съобразяват със забраните — рекох. — Искаш ли да запалиш?
— Да.
Тя извади пакет цигари и ми предложи една.
Отказах с поклащане на глава.
— Благодаря, че прие да се срещнем — каза тя.
— А аз ти благодаря, че ме предупреди за камерите в „Кук“.
Елън запали и размаха ръка да разпръсне облачето дим.
— Проследиха ли те, след като напусна болницата?
— Всичко е наред, поне засега.
Тя кимна. В кръчмата се появи мъж със сиво палто, който, накуцвайки, се насочи към бара. Единственият бял освен нас.
— Как успя да се измъкнеш от лабораторията? — подхвърлих.
— Не беше лесно.
Придърпах пистолета си. Куцият си поръча питие, фиксирайки Дийк през мрежата.
— Моли не вярваше, че ще успееш — добавих.
— Тя знае ли, че ще се срещнем тук? — стрелна ме с поглед Елън.
— Не. Защо?
— Не искам да я замесвам.
— В какво?
Елън разбърка леда със сламката си.
— Познаваш ли Джон Стодард?
— Шефът ти?
— Днес следобед разговарях с него. Докладвах му, че по-рано през деня съм успяла да локализирам вируса. — Кракът й побутна черната чанта под масата. — Всичко е тук. Пълната ДНК верига на чикагския патоген.
Погледнах чантата.
— Надявам се, че си оставила копие в лабораторията.
— Моли разполага с всичко необходимо да повтори действията ми.
— А защо ми казваш всичко това?
