— Имаме ли телефонния номер, от който е дошло оплакването? — Мускулите на челюстта на Марино се свиваха и разпускаха.
Тя му прочете номера. Не можех да определя откъде е, но не беше местен. Марино се обади и телефонът звънеше, и звънеше, и звънеше.
— Няма гласова поща — каза той. — Вероятно някакъв фалшив телефон за еднократна употреба. Вероятно някакви деца се забавляват, като се гъбаркат с полицията.
— Поне така се надяваме.
— Е, по-добре е, отколкото алтернативата, че някой кара рейндж ровъра на убитата дама и се забавлява.
— Или че убиецът на Шанел се обажда на 911. Или че го прави нейната така наречена икономка.
— Мислиш, че са едно и също лице? — Очите му срещнаха моите и стана ясно, че и двамата обмисляме тази възможност.
Беше шокиращо на пръв поглед. Това би означавало, че Кари е убила Шанел Гилбърт и в някакъв момент, когато й е отървало, се е обадила на 911. След това бе отворила вратата, когато полицай Хайд се бе появил. Останала бе колкото да отговори на няколко въпроса, но си бе тръгнала преди с Марино да дойдем. Един поглед в очите на Елза Мълиган и щях да разбера, че това е Кари. Марино можеше и да пропусне, но аз я бях видяла само преди два месеца, когато ме простреля.
— Мисля, че трябва да приключваме. Да пробваме леглото с АИС. Може да не е била сама в него, преди да умре — предложих.
Той отвори куфарчето от твърда черна пластмаса и извади набор, в който имаше Алтернативен източник на светлина — комплект малки черни фенерчета с различна честота на лъча.
— С какво искаш да започнем?
— УВ.
Телесните течности светват с флуоресцентна светлина в дългите вълни на невидимия спектър и Марино избра съответното фенерче за мен. Подаде ми очила с кехлибарен цвят и аз си ги сложих. Стъклата им светнаха във виолетово и аз започнах да разхождам невидимия лъч по леглото, като тръгнах от горния край. Възглавницата вляво, под която имаше торбичка, стана черна като бездна.
— Охо! — каза Марино. — Никога не съм виждал подобно нещо. Защо изглежда черна? Другата възглавница и чаршафите не са такива. Какво може да изглежда черно под УВ светлина?
— Обичайно кръв е първото нещо, което ми хрумва в такива случаи — отвърнах. — Но очевидно калъфката не е покрита с кръв.
— Да де! Когато изключим лъча, изглежда напълно чиста. Само малко поомачкана, все едно някой е спал на нея.
— Да започнем да снимаме и след това всичкото това спално бельо ще трябва да отиде в лабораторията. — Докато го казвах, чух същото тупване като от тежка затръшната врата в някой отдалечен край на къщата, вероятно в мазето.
— Боже, това започва да ми лази по нервите — възкликна Марино.
После пак го чухме. Същия звук. Всъщност напълно идентичен.
— Започвам да се чудя дали вятърът някъде не тряска някой капак. — Очите на Марино се стрелнаха из спалнята. Темето му бе потно.
— Не звучи като капак.
— Сега няма да проверявам. Няма да те оставя сама.
— Радвам се да го чуя. — Насочих УВ лъча към други участъци на леглото, докато той взимаше камерата. Намери дебели пластмасови филтри, оцветени в кехлибарено, жълто и червено, които трябваше да бъдат поставени пред обектива, ако искахме да заснемем флуоресцентната светлина.
— Добрата новина е — каза той, — че Аякс и неговите хора не биха си тръгнали, ако имаше и най-малка вероятност тук да има друг човек. Ако бяха видели и най-малкия признак, щяха да разпердушинят тази къща.
Опитах с по-голяма дължина на вълната.
— Ами Хайд? Някакви новини за него?
— Не.
— А за колата му?
— Засега нищо.
— И жена му няма представа къде е? Никой негов близък ли не се е чул с него?
— Не — каза Марино.
Пред мен светнаха малки млечнобели петънца.
— Изсъхнала пот, слюнка, сперма, вагинална течност може би… — започнах да изброявам, когато ме стресна звук от телефона ми. До диез, тонът, който бях чула три пъти този ден.
— Чакай малко. — Марино свали жълтия филтър от камерата. — Как е възможно?
— Не е. — Свалих си ръкавицата и извадих телефона си.
Трябваше да мислим, че е Луси от спешния си номер, но не можеше да е така. Телефонът й не беше у нея. Беше у ФБР. Дори вече да се бе сдобила с нов телефон, той нямаше да е със същия номер.
— Телефонът е хакнат, както и преди това — казах на Марино. — Това се случи вече три пъти днес, първият път беше когато бях в тази къща сутринта. Точно така изглеждаше. — Показах му какво се е изписало на дисплея.
В съобщението нямаше текст, само линк от интернет. Отстъпих, за да остана сама. Обърнах се с гръб към него, кликнах върху линка и се изненадах, че този път липсват кадри със заглавие „Покварено сърце“. След това осъзнах защо. Видеото не беше монтирано. Нямаше сценарий, не бе редактирано. Не беше запис. Беше излъчване на живо и в него Кари я нямаше.
Показваше Джанет. Гледах я на малкия дисплей. Тя правеше нещо, после затъкна телефона си в колана на избелелите хирургически дрехи, с които бе облечена по-рано, и отиде при Луси. Бяха в мазето, на което му викахме бомбоубежището, но не влагахме зловещ смисъл в това, а по-скоро умилителна носталгия към минало, за което не биваше да мисля в момента. Гледах. В реално време. Сякаш бях там.
