— Директно, да, необходимо е на Ерин Лория. Но нещата отиват по-високо от нея. По-високо от Бентън. Когато говорим за скрита операция от такъв мащаб, нещата отиват на нивото на кабинета. Директорите на агенции се забъркват в грозни лъжи и конспирации. „Уотъргейт“, провалът в Бенгази, да не говорим за сделки с терористи, освобождаване на затворници от Гуантанамо заради един дезертьор. Съединените щати нямат нужда от още унижения, скандали, провалени мисии, нарушения на конституционните права и жертви, дори косвените жертви да сме ти, аз или Деси. Дори да сме всички ние. За Министерството на правосъдието, Министерството на отбраната, Белия дом това е нищожна цена, стига обществото да не знае. Стига истината никога да не излезе наяве.
Това, за което си говореха, беше направо немислимо и въпреки това не се съмнявах, че може да се случи. Луси, изглежда, смяташе, че Кари Гретхен е получила задача. Или вероятно бе по-точно да се каже — предложение да убие Луси, може би и всички останали около нея. И за да стане по-лесно, ги бяха оставили на петдесет изолирани акра без оръжия. Бяха в отдалечен имот, прочистен и широко отворен от ФБР за атака, която щеше да се изтълкува като случайна, като деяние на жесток психопат.
А не като светкавичен удар на Кари Гретхен. Имах силни подозрения, че ФБР нямат никакво намерение да признаят, че тя е жива и здрава. Те създаваха точно обратното впечатление. Официално тя не се смяташе за бегълка. Нямаше я в списъка на десетте най-търсени престъпници. Дори Интерпол не я издирваше. Кари бе с черна бюлетина на техния сайт през последните тринайсет години. За международната правораздавателна общност в момента тя бе точно толкова мъртва, колкото когато се случи катастрофата с хеликоптера.
— Ще го пишат домашен обир — каза Луси на Джанет и гърдите ми се стегнаха. — Нещастие, което ми се е случило, защото имам много пари. След това вниманието на обществото ще се отклони към нещо друго. Никой няма да си спомня какво ни се е случило, нито ще му пука.
Сърцето ми се разтупка. Стоях в спалнята на мъртва жена само на двайсет километра от Конкорд, но ми се струваха като милиони. Не можех да стигна до дома на Луси достатъчно бързо, ако Кари вече бе навлязла в периметъра му, ако бе вътре и ги наблюдаваше така, както и аз. Хрумна ми ужасната мисъл, че тя дебне плячката си, кани се да нападне, а аз съм нейната публика. Да, точно към това ме бе водила, към големия финал.
Искаше да гледам какво им прави.
— Марино? — Не се обърнах и по никакъв начин не показах какво се случва вътре в мен. — Трябва да се обадиш по телефона.
Гласът ми задираше, сякаш бях настинала. Но бях съвсем спокойна.
— Какво?
— Обади се на Джанет. Ако не вдигне, обади се на Бентън, на ФБР, на щатската полиция…
— Какво става, по дяволите? За Кари ли говориш?
— Да. Боя се, че тя може да е в къщата на Луси и Джанет или всеки момент ще влезе вътре.
— Мамка му! И защо?
— Веднага, Марино.
— Ще направя нещо дори по-добро. Ще повикам коли от полицията в Конкорд. Могат да са там след две минути. И ще се обадя на Джанет…
— Ако никой не им отвори, да разбият вратите. Джанет и Луси засега са добре, но не съм сигурна, че това ще продължи дълго.
— Разбрах. Те къде са?
— На долния етаж.
— В бомбоубежището?
— Да. Но не и Деси. Не го виждам.
— Щом не е с тях, значи не са разтревожени — каза Марино и беше прав.
Защо Деси беше сам?
Той не беше с тях, а не бях виждала Луси по-разтревожена, отколкото в този момент. Не беше логично. Двете с Джанет бяха всеотдайни към него. Бяха дори прекалено грижовни. Тогава защо той не беше с тях? Не искаха да види какво правят. Това бе очевидният отговор, но не беше задоволителен. Чух Марино да говори по телефона, докато гледах как Луси се напряга като змия, готова да ухапе. Това си помислих, докато я гледах. Измина още една секунда. После две. След това десет. Тя стъпваше върху различни каменни плочи, които сякаш се клатеха, дори като че ли леко подскачаше по тях.
— Абсолютно неоткриваемо. Можеш да вървиш по тези плочи цял ден, както направиха онези задници, и няма как да се сетиш. — Луси отново подскочи.
Беше обсебена от ФБР. Беше се фиксирала върху това да ги надхитри и не постъпваше разумно. И го знаеше. Джанет със сигурност също го знаеше.
— И дори да намерят това, което няма да стане, ще трябва да минат и през металната част на пода и да копаят още цял метър до кутията — каза Луси.
— Съгласна съм, че не биваше да ни поставят в това положение — каза Джанет някак странно.
Сякаш се разграничаваше от нещо, което с Луси може би бяха направили по-рано и което ги бе накарало да са в тази част на къщата точно сега. Джанет продължаваше да пуска сковани неестествени коментари, сякаш знаеше, че някой ги подслушва.
— Но не трябва да правиш това — каза тя, а аз продължавах да се притеснявам от начина по който говореше и се държеше. — Да се качим горе, да си съберем багажа и да отидем у Кей.
