— Какво е това, по дяволите? — каза Марино и издуха облак дим. — Адски е странно.
— Всичко е прибрано в шкафовете и контейнерите. — Премислих всяка възможност, която можеше да обясни този звук. — Носилките са сгънати и завързани с колани. Не би трябвало да има нищо незакрепено.
— Може да се отворило някое от куфарчетата ти за местопрестъпления. Може да е бутилка, събрана като доказателство, фенерче, нещо, което може да се търкаля.
— Съмнявам се. — Пак се сетих за Кари.
Виждах лицето й. Виждах големите й налудничави очи и тлеещата в тях сладострастност, докато порязваше Луси с ножчето на швейцарската армия. Кари ме бе гледала по същия начин, когато бе стреляла с харпуна. Тракането отзад в колата продължаваше. Марино отбеляза, че шумът преди го нямаше.
— И никой не е влизал вътре — добави той. — Имам предвид, нали няма начин някой да е влязъл, докато бяхме у Луси? Сигурна ли си? Да не са влезли ония от ФБР, за да го преместят? И да са бутнали нещо?
— Сигурна съм, че беше заключен. — Мислех, че съм сигурна, но сега, когато той го спомена, вече не бях толкова сигурна. Несигурността започваше да ме измъчва. Сутринта бях събрала инструментите си точно след като бях получила първото видео „Покварено сърце“. Може би се бях разсеяла, докато подреждах големите пластмасови кутии във вана. Може би бях забравила да заключа задната врата. Това бе нещо, което правех автоматично с ключ, който също така включваше и изключваше алармата.
Никога не оставям вратите отключени по много причини. Като например адвокатите. За да не ме въртят на шиш за това на свидетелската скамейка. За да не накарат съдебните заседатели да се съмняват в достоверността на всяко събрано от мен доказателство, включително и самия труп.
— Уф! — възкликна Марино, когато изпуснатият предмет отзад пак се претърколи и се удари в нещо.
— Почти стигнахме — отвърнах. — Ще проверя.
Колите в Кеймбридж бяха малко. Движеха се бавно с включени фарове. Приближихме кампуса на „Харвард“ и след това поехме към Братъл стрийт, една от най-престижните улици в Съединените щати. На нея са живели Джордж Вашингтон и Лонгфелоу.
Красивата дървена двуетажна къща, в която бе умряла Шанел Гилбърт, бе строена в края на XVII век. Беше боядисана в сиво-синьо, имаше симетрични черни капандури, сив покрив с каменни плочи и централен комин. През вековете имотът е бил делен и продаван на парчета и единственият начин да се стигне до него беше обща алея, покрита с наредени в рибя кост керамични павета.
Внимателно минах по алеята с големия ван и паркирах отпред. Слушах как дъждът барабани и плиска. Огледах се и ме обзе безпокойство. Обзеха ме и други чувства. Прииждаха на вълни, докато дърветата се люшкаха под напора на вятъра. Изключих чистачките и предните фарове. Предното стъкло веднага се наводни. Ванът беше единственото превозно средство на алеята, а това не бе добре.
— Къде са останалите? — попитах и въпросът ми прозвуча сякаш го бях задала в автомивка. — Къде е подкреплението?
— Адски добър въпрос. — Марино бе нащрек, оглеждаше дългата тясна алея, фасадата на къщата, гъстите стари дървета, които се люшкаха и ронеха листа под силния вятър.
— Нали им нареди да отцепят имота.
— Точно така направих.
— Не се вижда полицейска кола. И къде е червеният рейндж ровър?
— Не знам. Нещата са се сговнили. — Марино разкопча закопчалката на черния кожен колан до бедрото си.
Чу се гръмотевица и небето светна.
— Да не си казал на Вогъл, Лейпин или Хайд да го изтеглят до лабораториите?
— Не. Не мислехме, че е имало насилие. Може би Брайс е проявил самоинициатива да го изтегли, след като ти говори с Ан и Люк и решихте, че е убийство.
Марино запреглежда списъка с контактите на телефона си.
— Говорих с тях преди няма и половин час — напомних му. — Не е имало време рейндж ровърът да бъде изтеглен и със сигурност не съм го поискала аз, а няма начин да го е направил Брайс.
— И аз съм сигурен, че не съм казал на никой да го махне. — Той забърса изпотеното странично стъкло и се взря навън, погледна в голямото огледало към празната алея зад нас. — Ключовете за рейндж ровъра бяха на кухненския плот и Хайд погледна набързо вътре. Каза, че не видял нищо интересно. Всъщност вътре нямало кой знае какво и той останал с впечатлението, че отдавна не е каран. Така каза и не направихме нищо повече, защото действахме с убеждението, че не е извършено престъпление, че това е просто нещастен случай. Нямаше смисъл да мислим, че колата трябва да се обработи.
— Къде са ключовете?
— У мен. Ключът за къщата също.
— Очевидно има и резервни, освен ако рейндж ровърът не е бил откаран или преместен по някакъв друг начин. — Огледах се да видя дали нещо друго не липсва или не е променено от сутринта.
