Рейт хвърли бърз поглед през рамо към подскачащия нагоре-надолу при всяка вълна бряг и се замисли за Скара. Гледаше ли сега отнякъде? Спомни си очите ѝ, големите ѝ, зелени очи, в които потъваше всеки път, когато го погледнеха. Замисли се и за Ракки, сам в битката, без никой до него да го пази. Стисна с такава сила дръжката на щита си, че дланта го заболя.
Корабите на Върховния крал приближаваха бързо, вече виждаше разноцветните щитове окачени по бордовете: сива крепостна порта, глиганска глава, квадрат от четири меча. Виждаше и напрегнатите лица на гребците над тях. Един от корабите са наклони и Рейт видя опънати лъкове зад парапета на борда му. Стрелите полетяха над водата.
Той се сниши зад щита си. Една стрела изчатка в канта и прелетя, премятайки се над рамото му, друга се заби в парапета на борда до него. Дъхът му се учести, той намести с език трупчето в устата си и го захапа още по-силно.
Чу зад гърба му да бръмват тетивите на лъкове. Вятърът понесе стрелите и те западаха над корабите на Върховния крал. Кормчиите на тези на крал Удил викаха на гребците да ускорят темпото. Надигна се тропот и дрънчене от оръжия по щитовете — мъжете се надъхваха за битка, събираха кураж, готвеха се да убиват и умрат. Рейт пое дълбоко дъх и заудря със секирата си в парапета на борда в такт с ударите на препускащото му сърце — дум, дум, дум.
— Обърни наляво! — изрева Синия Дженър, беше избрал противник. Ще да беше от нискоземците — нямаше статуя на носа, просто завъртулка на продължението на кила. Екипажът му се бореше да го обърне и посрещне „Черно куче“ борд с борд, кормчията натискаше с всички сили руля, но вятърът не беше на тяхна страна.
— Желязно сърце! — изрева някой. — Глава от желязо! Желязна ръка!
— Смъртта ви идва! — изкрещя друг и екипажът на „Черно куче“ поде вика. Рейт също закрещя, но с трупчето между зъбите от устата му излезе просто гърлено мучене. Дъхът му пареше, гореше, замахна с всичка сила със секирата и от парапета на борда хвръкнаха трески.
Още няколко гневни стрели прелетяха над водата. Надигна се глъчка от молитви и бойни викове. „Черно куче“ летеше право към кораба на нискоземците. Гребците на обърнатия към него борд скочиха от сандъците си с облещени очи. Рейт подушваше страха им, кръвта им, скочи на крака и зави като вълк.
Носът на „Черно куче“ се вряза в борда с гръмотевичен, разтърсващ трясък. Част от греблата хвръкнаха нагоре, други се пречупиха като съчки, трети се пръснаха на трески, останалите щръкнаха покрай носа на „Черно куче“ като копия. Корабът се разтресе, мъжете залитнаха и се вкопчиха кой в каквото намери. Корабът на нискоземците се килна силно на една страна и гребците му изпопадаха от сандъците. Един от стрелците на борда му падна по гръб и пусна стрелата си право нагоре.
Над разпенената вода между двата кораба полетяха куки. Железните им нокти се впиха в дървото. Една пропусна целта — закачи един от нискоземците под мишницата, повлече го напред и го преметна през борда.
— Тегли! — изрева Дженър и двата кораба започнаха да се приближават борд до борд, приклещвайки плетеницата от гребла и въжета помежду им. Рейт оголи зъби и постави крак на парапета на борда.
Полетя камък, издрънча остро в шлема на човека до Рейт и той се свлече, със зяпнала уста и нахлупен на носа, вдлъбнат и окървавен по ръба шлем.
„Какво чакаш?“
Рейт скочи напред, прелетя над побелялата от пяна вода между двата кораба и се озова насред мъже. Едно копие се отплесна от щита му, почти го изтръгна от ръката му.
Озъбен, Рейт замахна със секирата, отново и отново, докато не събори по гръб онзи с копието. Видя друг, с рижа брада, вдигаше секира да го посече. На кожена връвчица на врата си носеше крило на гарга — талисман за бързина в ръцете. Не го направи достатъчно бърз. Една стрела се заби в лицето му, точно под окото и той изпусна секирата и я сграбчи с две ръце.
Рейт го удари по главата и го просна на палубата. Една вълна блъсна кораба отстрани и окъпа и враг, и свой. Пръски морска вода, пръски кръв, напиращи напред мъже, блъсканица, трясък, писъци — мешавица от обезумели лица. Поредната вълна повдигна кърмата на кораба и Рейт се възползва от наклонената палуба и започна да ги изтиква назад с щита си, ръмжеше, плюеше, виеше — вълчи вой, вълче сърце.
На палубата се разрази буря от пращящо дърво, дрънчене на метал и пресипнали крясъци, изпълваше главата на Рейт до пръсване, ушите му звънтяха с него. Дървото под краката му беше хлъзгаво от вода и кръв. Палубата се надигаше и спускаше и при всяко нейно движение мъжете залитаха заднешком, после се сблъскваха отново с трясък на щитове. Корабът се беше сдобил със статуя на носа — дървото беше така накичено със стрели, че приличаше на таралеж.
