Един от защитниците замахна да наръга Рейт с копие, но паниката бе сграбчила в нокти нискоземците и в удара му нямаше сърце. Рейт беше набрал бързина, извъртя се рязко, пропусна върха на копието покрай себе си, ръката му описа широка дъга и свистящото острие на секирата му потъна в рамото на мъжа. Удари го с такава сила, че го преметна през борда.
„Милостта е слабост“, караше ги да повтарят майка Скаер преди да им даде хляб. „Милостта е провал.“
Рейт замахна здраво с щита си и обкантеният с желязо ръб се вряза в устата на един от гребците. Мъжът се запрепъва заднешком, плюещ, задавен от собствените си зъби.
Синия Дженър стоеше на кърмата, качил ботуш на парапета на борда, стиснал с една ръка продължението на кила, а с другата сочеше нанякъде със стария си, очукан меч. Крещеше, но сега Рейт беше огромно, свирепо куче, ако някога бе разбирал човешкия език, това бе много отдавна и на друго място.
Корабът на нискоземци се блъсна в друг. Един паднал във водата воин изпищя премазан между двата дървени корпуса. Пламнаха огньове, ожариха в цветовете на пламъците си остриетата на оръжията и изпитите от страх лица на мъжете.
Южняшкото оръжие на отец Ярви. Една запалена делва се запремята във въздуха, пръсна на палубата на една от търговските галери и пламъците погълнаха дървото. Хората започнаха да скачат през бордовете, горящи, пищящи. Такелажът се превърна в паяжина от ярки черти. Самата майка Море гореше.
Рейт почувства отново ръката на Горм на рамото си: „Какво чакаш?“
Посече някого и в момента, в който онзи падна, го прегази и посече втори, обърнал се да побегне. Осъзна, че е стигнал края на кораба. Пред него стоеше един-единствен висок воин. Гардът на носа на шлема му имаше позлата. Лъчите на залязващата майка Слънце блестяха в множество златни и сребърни гривни по ръцете му.
Рейт приклекна, готов за бой, ръмжеше гърлено, лигите му се точеха покрай дървеното трупче и капеха по палубата. По осветената от огньове палуба около двамата затанцуваха сенките на биещите се зад Рейт мъже.
Скочиха едновременно. Стоманен писък при сблъсъка на меч и секира, трясък на острие в щит, ритник, залитане назад, дълбока резка в дървото на палубата зад претърколия се по нея Рейт.
Започна да обикаля бавно настрани. Влажните му устни трепереха. Наместваше внимателно стъпала по палубата, претегляше секирата в ръка, докато не видя сянката си да се проточва дълга към капитана на нискоземците. Сега знаеше, че слязлата ниско на хоризонта майка Слънце ще прониже с лъчите си очите му. Рейт се хвърли напред.
Закачи ръба на щита на капитана, свали го рязко надолу. Мечът му даваше предимство в обхвата, но Рейт не го дочака да се възползва от него. Фрасна го с чело в лицето, точно под обкантения със злато гард на носа.
Капитанът залитна и се хвана за парапета на борда. Секирата на Рейт изтрещя в дървото, пръстите на онзи се запремятаха из въздуха, а мечът му падна през борда и изчезна във водата. Рейд изкрещя и от устата му полетяха порозовели пръски. Замахна ниско и посече капитана под ръба на ризницата. Чу се пращене и коляното му се прегъна назад. Капитанът се свлече с пъшкане на палубата.
Рейт почувства щипането на поредния шамар на Горм по бузата си: „Ти си убиец!“
Предъвкваше дървеното трупче при всеки замах на секирата, сече, сече, грухтя, сече и така, докато не му останаха сили и не можеше да вдигне ръка. Тогава залитна настрани и се хвана за борда. Лицето му беше облято в кръв, имаше кръв в устата си.
По водата се носеха кълба дим, очите му се насълзиха.
Тук поне битката беше свършила. Имаше мъртви. Други пищяха от болка. По водата се поклащаха трупове, бутаха се в корпусите на корабите. Коленете на Рейт отмаляха и той се свлече и седна на палубата в сянката на продължението на кила на носа.
Още от корабите на Удил пореха вълните и се включваха в битката. Летяха стрели, прелитаха куки, мъжете скачаха от една палуба на друга, ревяха с пълно гърло, биеха се, умираха — черни сенки в отиващата си светлина на деня. Огньовете поглъщаха търбусите на големите кораби на Върховния крал, пламъците бумтяха, оплетените им гребла заприличаха на факли над водата.
— Какъв бой само, а, момче? — Някой постави позлатения шлем на капитана в скута на Рейт. — Не знаеш какво е страх, май, а?
Отне известно усилие да разтвори челюсти и избута навън с изтръпнал език дървеното трупче.
Понякога му се струваше, че всичко, което познаваше, беше страхът. Страх да не изгуби мястото си. Да не остане сам. Страх от нещата, които беше направил. От нещата, които щеше да трябва да прави.
Боят беше единственото, от което не го беше страх.
Победа
Брегът беше притъмняла загадка, когато корабите започнаха да акостират на него. Небето наподобяваше тъмносиньо платно, прорязано от тънки облаци и прободено от звезди. В морето остатъците от флота на баба Вексен още горяха.
Екипажите скачаха през бордовете и газеха в прибоя. Мъжете се смееха. Светлините на стотиците огньове, запалени по брега, се отразяваха в блесналите им триумфално очи.
