— При всички положения, спри с шегите.
Кол се осмели да се усмихне:
— Наистина съжалявам.
Тя като че ли се усмихна едва, но после лицето ѝ отново стана сериозно. Обичаше да я разсмива, но се съмняваше, че днес ще успее да измъкне повече усмивки от нея. Тя се подпря на юмруци върху масата и повдигнала рамене, се загледа в надраното дърво.
— Не спирам да мисля за нещата, които не успях да му кажа. Отварям уста. Обръщам се да го повикам. — Тя оголи зъби сякаш щеше да заплаче, но очите ѝ останаха сухи. — Но него го няма. И никога няма да се върне. Колкото и да мисля за това, не мога да повярвам. — Тя поклати натъжено глава. — За всеки имаше добра дума. Винаги готов да направи някому добрина. И какво добро видя той от това?
— Добрините му бяха за другите — каза Кол. — И те никога няма да ги забравят. Аз никога няма да го забравя. — Бранд му спаси живота. И поиска едно от него. Да постъпи както е редно с Рин. — Бил съм на твоето място… — Треперещият му глас почти заглъхна. — Знам какво е да загубиш някого.
— А аз съм била на твоето. Знам какво е да се опитваш да утешиш някого. Когато умря майка ти.
Точно така започна всичко между тях. Не с гръм от ясно небе, а бавно и постепенно, като пускащо надълбоко корени дърво. Спомни си ръката на Рин през раменете му, докато отец Ярви говореше на погребението на майка му. После ръката ѝ в неговата, докато заравяха могилата. Смеха ѝ, когато отиваше да поседи в ковачницата ѝ, просто да не е сам. През цялото това време тя беше до него. Дължеше ѝ поне толкова. Дори и да имаше усещането, че се задушава.
— Какво да направя? — попита я той.
Рин взе камъка за точене и се върна към работата си със сериозно изражение на лицето. Богове, толкова е силна. Беше едва година по-възрастна от него, а на моменти му се струваше, че бяха една дузина.
— Просто бъди тук. — Тя започна да точи острието и лицето ѝ лъсна от пот. — Просто кажи, че ще бъдеш тук.
— Ще бъда тук — насили се да отвърне Кол, въпреки че вътрешно нямаше търпение да излезе навън, да диша свободно. Въпреки че се отвращаваше от себе си заради това. — Обещавам…
Чу тежки стъпки по дървените стъпала и изпита облекчение от края на разговора. До момента, в който не видя кой влезе, навел глава под ниския праг на вратата. Самият белокос оръженосец на Гром-гил-Горм, чието чело се отнесе така грубо с носа на Кол под кедровото дърво в двора на Цитаделата.
— Ти — каза Кол и стисна юмруци.
Рейт направи кисела физиономия.
— Да. Аз. Ще прощаваш. Как ти е носът?
Може би това трябваше да мине за извинение, но Кол изпита само болка.
— Леко пострадал — отвърна троснато той, — но не колкото гордостта ти.
Рейт просто сви рамене:
— Тя така или иначе си беше на парчета. Знаех, че си два пъти по-добър катерач от мен, иначе нямаше да се налага да те удрям. И се изкатери дотук, а? Ама че катерене ще да е било.
Комплиментът не даде на Кол нов повод за недоволство и това го подразни още повече.
— Какво искаш от мен сега? — Гласът му потрепери и изтъня и това го вбеси още повече. Приличаше на перчещо се на вълк кутре.
— Нищо. — Рейт извърна очи към Рин и погледът му спря на покритите ѝ с капки пот голи рамене. На Кол хич не му хареса как я гледаше. — Ти ли си оръжейникът от Шеста улица?
Рин изтри чело в престилката си и на свой ред го изгледа изпитателно. На Кол не му хареса и това как тя гледаше него.
— Яркия Йълинг изгори ковачницата ми, както и повечето от Шеста улица. Май сега съм оръжейникът от под стълбите в Бейлова крепост.
— Бейлова крепост само може да спечели от това. — Чуха се доста по-леки стъпки по стълбите и кралица Скара влезе с грациозна стъпка в ковачницата. Беше още по-слаба от последния път, когато Кол я видя. Ключиците ѝ стърчаха болезнено изпъкнали нагоре. Изглеждаше така не на място сред мръсотията и потта на ковачницата, като лебед в кочина.
Кол повдигна озадачен вежди, Рин също.
— Кралице моя — смотолеви той.
Огромните зелени очи на Скара останаха приковани в Рин.
— Толкова съжалявам за смъртта на брат ти. От всичко, което чувам за него, бил е добър човек.
— Ъхъ, ами… — Рин сведе поглед към масата. — Тях майка Война прибира първо.
— Можем само да се молим редът на баща Мир да дойде по-скоро — каза Кол.
Кралица Скара извърна към него пълен с презрение поглед. Очевидно пренебрежението ѝ към такива прояви на набожност можеше да се мери с това на Трън.
— Стига първо Яркия Йълинг да гние в земята — отвърна тя.
— Аз не съм много по молитвите, но ще се моля за това — каза Рин.
— Чувам, че правиш мечове. Най-добрите мечове из земите около Разбито море.
— Направих този на крал Удил. Направих този на Трън Бату. — Рин размота вързопа на масата и ѝ показа последното си творение. Мечът, по който бяха работили заедно с Кол. — Този направих за мъж, който умря миналата седмица в Торлби.
— И ножницата ли си я правила ти? — Рейт прокара дебели пръсти по дървото. — Хубава е.
— Аз работя по острието — отвърна Рин. — Кол е по дървото.
Рейт се обърна към него:
